Red Purple Black Blue
Joomla Templates and Joomla Extensions by JoomlaVision.Com
Топ: Свободни работни места в Бюро по труда - Ямбол - Вторник, 22 Януари 2013г. 10:01ч.
Топ: Културен календар на Община Ямбол - Сряда, 20 Юни 2012г. 12:00ч.
Топ: НТС - Ямбол - предстоящи курсове - Понеделник, 14 Ноември 2011г. 13:24ч.
Топ: ВиК авариите днес, запасете се (и с търпение) - Четвъртък, 04 Ноември 2010г. 08:06ч.
Вие сте тук: Зона Ямбол Коментари Коментар Георги Господинов: Талантливият човек дава кураж, че светът ще продължи да се върти

Георги Господинов: Талантливият човек дава кураж, че светът ще продължи да се върти

georgi-gospodinovПрекарахте последната година в Ню Йорк като стипендиант на Нюйоркската обществена библиотека. Каква беше изминалата година за Вас, докато бяхте там?
Става дума за конкурс, в който всяка година кандидатстват писатели, журналисти и учени от цял свят, като накрая се избират петнайсет човека, обикновено само един или двама от тях не са американци.
Кандидатствах с пълното съзнание, че е невъзможно да се случи, поне не от първия път. Колм Тойбин, Ласло Краснахоркай, Йън Бурума са част от тези неамериканци. Самата библиотека е невероятно място, на Пето авеню и 42-а улица. Започната с дарения на гражданите на Ню Йорк, отворена за всички.
С онази голяма читалня, която знаем от киното - място, пълно с енергия и спокойствие. Спокойствието, че в крайна сметка, след всички лудости, светът е подреден и утихнал в книги. Неслучайно във филмите с апокалипсис в Ню Йорк всички се спасяват зад дебелите стени на тази библиотека.
Трудно е да опишеш една година в Ню Йорк. Нещата, които ще останат за мен - следобедите в библиотеката, ръкописи на Елиът, нашарени безмилостно и невинаги справедливо от Паунд, случайната среща с Пол Остър в Бруклин, срещи с други писатели, няколко четения, които имах в манхатънски книжарници и клубове, също в Колумбийския университет, търсенето на къщата на Бродски, шляенето по места, които знам от поезията на Одън, на Фърлингети, Уитман...
Това е град, направен от кино и литература в крайна сметка, абсолютно съчинен град. Накъсо - беше особена година, на откъсване и аскеза от една страна, защото никоя емиграция отвъд океана не е лесна в онзи доста различен откъм ритъм на живеене свят, и в същото време беше година на натрупване.

Върнахте се в България, за да представите най-новата си книга - „Всичките наши тела". Как Ви посрещнаха тук?
Най-хубавото, което се случи, бяха двете препълнени с хора зали - в Пловдив и в София. Беше като подновяване на разговор, който всъщност никога не е прекъсвал. Всеки от читателите имаше история с някоя от книгите, имаха любими истории от "Всичките наши тела". Това беше истинското посрещане. Такива неща тук, разбира се, не се прощават. И това е нормално, макар че леко се тривиализира.

Защо ни е все по-трудно да бъдем кратки и точни, когато си служим с думите?
Краткият и лесен отговор би бил - защо не можем или защото не искаме. Но нещата са по-сложни (и дълги). Вижте, думите са първата виртуалност, първото заместване на реалното с негов двойник. Казваш „слон", „мамут" или „дърво" и те вече са тук, всички ги „виждат", не е нужно да добуташ слон при събеседника си.
В свръх виртуализиран свят като днешния ние лесно решихме, че можем да живеем само във виртуалното. Сякаш всички сме някакви аватари, част от виртуална игра и лесно можем да бъдем „убити" с един клик. Влязохме в нова всепозволеност.

Каква е ролята на медиите в този огромен поток от свръхупотреба на словото? Могат ли те да бъдат коректив в тази посока или вече са загубили своята способност за това?
Достатъчно изтощихме и някак си обезсилихме думите, отделихме ги от нещата, които назовават - решихме, че можем да правим и кажем всичко, че реалността и истината не са ни вече мяра. Оттук се отприщи армията на мразещите, производителите на фейк новини, търговците на скандали. Голяма част от медиите избраха да влязат в този процес, всичко се превърна в „трафик".
И това е техният директен отговор, ако ги попитате защо пускат клевети или продуцират говорене с лични нападки и пр. - ами трафик, нищо лично.
Тук не говоря за политически купените медии. Случва се и с културни медии, за съжаление. Най-лошото, до което води всичко това, е тежко покваряване на публичното. Ако успеем да изкараме маскари всички, ще можем лесно да оправдаем собствения си маскарлък, просто е. Страх и омраза - това се е натрупало тук за последните години и става по-силно.

Във „Всички наши тела" е публикувано отдавна написано писмо до Селинджър. На кой автор бихте написали подобно писмо днес?

Всички автори, на които бих искал да напиша писмо, вече нямат земен адрес.

Разказът „Непредумишлено" във „Всички наши тела" поразително (поне при моя прочит) напомня на Бекет и майките, които „ни раждат разкрачени върху отворените ни гробове, светлината блясва за миг и после отново пада нощ." Как можем да преодолеем тази изначална обреченост на „краткото" съществуване, миг между две събития?

Радвам се, че сте уловили тази препратка, същевременно в „Непредумишлено" акцентът не е върху краткостта на нашето съществуване, напротив животът там е даден като доста протяжно пътуване на пуснатия в началото куршум. Това, което в конкретната история ме вълнува повече, е кои са извършителите на убийството - тъкмо тези, които те поемат в ръце от раждането и как те не подозират, разбира се.
Но иначе, да, въпросът за тази изначална обреченост и още повече за нетрайността в нашия живот е тема, която ме вълнува от предишните ми разкази и романи. Може би затова историите тук са свръхкратки, за да има някакъв синхрон с една друга свръхкраткост - тази на телата.

Казвате, че обичате да наблюдавате хората, просто да седите и да ги съзерцавате. Какъв тип хора Ви вдъхновяват да пишете?
Да, всъщност отстрани работата на писателя може да изглежда доста мързелива и съзерцателна, нищо чудно да е така наистина. Не съм от обсесираните да произвеждат непрекъснато нови книги. Между първия и втория ми роман например лежат 12 години.
Човек трябва дълго да мълчи и наблюдава, да мисли себе си и другите, за да напише няколко реда. И да е отдаден на литературата, това винаги се разбира. А в крайна сметка от нас ще останат няколко изречения.

Какво Ви привлече към проекта за стипендия на Ина Кънчева „С усилия към звездите"?
Да помагаш на другия, особено когато е в началото - това ми се струва естествено задължение. И съм го правил когато и както мога. Редактирал съм, работил съм с много от днешните вече утвърдени поети и писатели, с някои от тях тайно се гордея, те не знаят.
Харесва ми как професионално успял човек като Ина Кънчева решава да отдели от времето и усилията си, за да помага на талантливи хора. И изобщо, както някъде беше казано, през руски, струва ми се - на таланта трябва да се помага, бездарността и сама ще пробие.

Как се разпознава талантът в зародиш?
Разпознава се лесно. Веднага си личи, от няколко реда, от няколко текста. Талантливият човек е свръхчувствителен и чуплив, лесно раним, трудно оцеляващ. Проблемът е с опазването на таланта, с развиването, с окуражаването.
Изчел съм планини от ръкописи и когато открия ред или цяло добро стихотворение и разказ, се радвам от сърце. Талантливият човек ти дава кураж, че светът ще продължи да се върти, че още има смисъл.

Каква е задачата на един ментор в подобен конкурс?
Предпочитам думата мотиватор или окуражител и така разбирам ролята си в подобен конкурс. Става въпрос за една година, в която ще бъда на разположение на този млад човек - да говорим върху неговите текстове, да обсъждме, да бъдем в кореспонденция.
Задачата на всеки от нас тази година, а тук са хора като Красимира Стоянова, Недко Солаков, Явор Гърдев, Галина Борисова, ще бъде да насърчим по един млад човек в изкуството, което е избрал. Да му кажем честно колко е трудно и да му покажем, че въпреки това има смисъл.

Неведнъж сте споменавали колко е важна за Вас (и не само за Вас) 1968 г. Говорейки за младите таланти и носителите на творческия подем, какво ни липсва на днешните 20-годишни, което онези 20-годишни бунтари са имали? Вървим ли, макар и бавно, по техните стъпки или сме се оставили инерцията да ни води?
Много сложен въпрос ми задавате. Бунтът, съпротивата има много лица. С годините разбрах, че невинаги тези, които са се държали театрално радикално и гръмогласно, са истинските бунтари. Истинският бунт може да бъде съвсем различен.
Да не влизаш в глутници, да се съпротивляваш на налагани стереотипи, да откажеш, да не ставаш част от режисирани истерии, да заставаш на губещата страна.
Никога не бих си позволил да упреквам двайсетгодишните тогава или сега. Срещам прекрасни млади хора, чувствителни, четящи, реагиращи. И те са част от една идеална 1968-а (която вероятно не съществува иначе), не толкова година, а състояние, мечта, съчинена реалност и като такава - необходима.

Какъв съвет ще дадете на бъдещите участници в „С усилия към звездите"?
Решете в самото начало дали писането (или каквото изкуство сте избрали) ще бъде част от вашия живот, ще му се посветите изцяло, или не. Ако не, правете нещо друго и просто останете добри читатели, не е малко. Ако да - трябва да си кажем няколко неща.
Чака ви работа в самота. Ще изгубите приятели, ще преживявате в дълбочина всичко, което изпитват вашите герои, ще вадите и оживявате собствените си демони - това съсипва тялото и ума, трябва да сте готови.
Ако успеете - ще ви намразят, ако не успеете - вие ще намразите. Но ако писането (рисуването или танцуването) станат съдба за вас, ще изпитате минути, може би часове на такава радост и, нека кажем, просветление, каквото малко други неща ще ви дадат.
И ако имате малко късмет, ще видите утешението и радостта в очите на няколко човека, които са преживели това благодарение на вашите думи. Не се надявайте на повече, но то хич не е малко. То може би е всичко.

Професионалният Ви път минава през редакцията на „Литературен вестник". В този ред на мисли, каква е генерално мисията на литературния редактор? А на литературния критик в днешна България?
Двайсет и три години от живота ми всъщност са минали в „Литературен вестник". Мисля, че този вестник с всички свои редактори, които бяха там за различен период от време - година - три, пет, направи много, особено за младите автори, но също и за автори, които бяха изтласкани в периферията. Нека някой си направи труда да изброи всички тези имена от страниците на вестника, и ще се види каква работа е свършена.
Мисията на литературния редактор е да търси, да открие и да се зарадва на всеки влизащ в литературата млад човек. Да се зарадва, повтарям, поради острия дефицит на радост, който се е сложил тук, в нашите среди.

Какво й липсва на литературната критика в България? Изобщо липсва ли й нещо?
Сериозната литературна критика има твърде малко места на съществуване. И не трупа „трафик". Не се занимава с клюки, клевети, доноси, чете и анализира книги. Не се храни от скандали. Литературната критика иска автори широко образовани и широко скроени, но най-вече хора с вкус и кураж.
В разпадната среда като нашата, в която единственото обединение е през фабрикуване на врагове и раздели, това е много, много трудно. Честният въпрос е искаме ли ние сериозна литературна критика или има известно лицемерие в този плач и ни е по-удобно да минем без нея.

В „Естествен роман" пишете: „Как ще свършат 90-те години". Вече са минали почти 20 години от публикуването на романа. Как свършиха 90-те години у нас?
Благодаря за въпроса, радвам се, че ме връщате към „Естествен роман". Пълният въпрос там гласеше „Как ли ще свършат 90те години - като трилър, гангстерски филм, черна комедия или сапунен сериал..." Мисля, че свършиха като всичко това едновременно. Но онова, което дойде после, беше в някаква степен по-безрадостно. През 90-те имаше още мечта и хоризонт, вероятно измамни, да, но сега това вече го няма. Рязко изгубихме тези неща, с което и рязко остаряхме.
Но на четенията, които имам, идват съвсем млади хора, родени след излизането на романа, и те го четат по друг начин вероятно. Преди месец излезе 12-то издание. Сменили са се поколения. Също така тази година „Естествен роман" изведнъж преживя някакъв особен ривайвъл навън.
Излезе второ издание в Турция с неочакван за мен отзвук, с голяма статия в Хюриет, с отзиви от критици и читатели. Излезе трето издание в Македония, преиздания има също в Италия и Франция, а след седмица излиза повторно и в Дания. Мисля, че тепърва ще се връщаме към 90-те.

Защо за толкова много от нас раят е винаги другаде и там са винаги другите?
Нямам друг по-добър отговор от вече дадения в стихотворението, всички интерпретации са възможни:
Раят е винаги другаде
В Рая са винаги другите
Другаде раят е другаде
Друг ад е /WEBCAFE.BG


rssfeed
Email Drucken Twitter Facebook googleWebSzenario