Red Purple Black Blue
Joomla Templates and Joomla Extensions by JoomlaVision.Com
Топ: Свободни работни места в Бюро по труда - Ямбол - Вторник, 22 Януари 2013г. 10:01ч.
Топ: Културен календар на Община Ямбол - Сряда, 20 Юни 2012г. 12:00ч.
Топ: НТС - Ямбол - предстоящи курсове - Понеделник, 14 Ноември 2011г. 13:24ч.
Топ: ВиК авариите днес, запасете се (и с търпение) - Четвъртък, 04 Ноември 2010г. 08:06ч.
Вие сте тук: Зона Ямбол Коментари Коментар Един „Титаник” потъва до нас

Един „Титаник” потъва до нас

kalin-donkovНа стълбите пред Народната библиотека познат колега от телевизията веднъж ми се закле, че пази „парче” от интервю със световен учен нобелист, което е „свалено” от варианта за излъчване.

Това е било по времето, когато неудобни, но вече заснети епизоди биваха „кръцвани”, обикновено под предлог че надхвърлят предвиденото времетраене. „Кръцването” здравата се практикува и днес, сигурно и по-нашироко, щом сме на 111-о място по свобода на словото. Това не изненадва, нито особено разстройва препатилите в тази професия. Важното е петелът да пропее, да му се чуе гласът, макар и с цената на няколко отскубнати перца. (По време на първоначалното натрупване на демокрация предложих на един вестник текст, съставен само от съкращенията, които бях претърпял през малкото време след Промяната. Отпечатаха го, но по традиция и в него някои съкращения бяха... съкратени. Сметнали ги за свързани – и правилно! – с демократи от властта.) Странното беше, че в онова интервю гостът не бе предизвикал с нищо чувствителността на социалистическото общество, бе говорил по своите си теми, но някак ни в клин, ни в ръкав подхвърлил, че науката е готова за победа над рака, но световните фармацевтични компании едва ли някога ще разрешат това. „Поне не през този век” – цитира го приятелят ми. „Този век” всъщност бе онзи век. Онзи, който мина. Но за болните от рак продължава...

Защо някой тогава го е „кръцнал”, вече е трудно да се разплете. Дали от обикновена предпазливост да не се засегне „чужбината”, или от някаква близост на интересите? Подозренията, а и твърденията за въпросната фармацевтична конспирация се появяват и набъбват периодично, но вероятно шокиращият намек за предполагаем заговор (па макар и капиталистически) срещу малкия човек се е видял твърде многозначителен за някой телевизионен редактор.

Днес скъперническа информация плахо преоткрива подобен местен заговор срещу страдалците от раковите болници. На друго място дори намек от такъв характер ще е достатъчен да взриви обществото. Тук обществото само мъчително изтръпва – и то не цялото. Може би защото и тук става дума за малкия човек.
Срещу малкия човек в по-модерния свят са се обединявали всевъзможни световни сили. Ненапразно в Европа известно време блуждаеше призивът „Напред към XIX век!”. Защото точно този век зад гърба ни бе векът на хуманизма...

Неговият приемник бе с напълно обратен знак и разруши двете скъпоценности, получени в наследство: романтизма (и той разцъфнал през деветнайстия) и същия хуманизъм, който остана да липсва на човечеството. Марна, Герника, Бабий Яр, Сонг Ми – не могат да се изброят. Социализмът си създаде социалистически хуманизъм. Какво ползваше за нуждите си капитализмът, никой не споменаваше. Вярвахме, че се подразбира. Но тази вяра бързо се пропука – скоро след като той се завърна, самият аз, оптимистът, изненадващо и за себе си изпъшках в един вестник: искам хуманизъм с човешко лице! Имаше засегнати. Но политическата класа скоро укрепна, очовечаването се размина.

И така: дехуманизацията у нас си тече. Но може и в минало време: протече. Това ще е по-вярно. Ако не беше вече протекла, защо ще нощуват майките под стените на Министерския съвет? Колко дни стояха тези жени? Да ги преброи, който може и така ще измери дебелокожието на властта. И дебелоочието. А под прозорците й се състоя най-важното събитие на българската 2017 година. Не е набеденото за такова събитие председателство. Не е оттеглянето на Пеевски от медиите. Нито е съставянето на „Визия за България”. Главното събитие за тази година ще е протестът на майките на деца с увреждания. Жените с черните тениски, които по друг различен начин поискаха бъдеще и гаранция за нацията. Защото не трябва да се лъжем: те не застават зад собствените си деца, те застават зад всички страдащи и онеправдани от болести и недъзи български граждани. Те, уязвими български жени, които могат без проблем да бъдат хванати за гърлото, отблъснати, оклеветени. Те, храбри майки на онеправдани деца, които не могат да заспят от тревогата за утрешния ден. Те накараха властта да шикалкави и да направи достоен за съжаление опит да се откупи, отхвърлиха този откуп и продължават да търсят решение за страдащите – не за днес, не за утре, за вечни времена. С това тези горди жени воюват за нацията си, за страната. Те не защитават децата си, те бранят народа си. Те опитват да опомнят държавата, обществото, нас. Да ги заставят да се грижат за тази немалка част от самите себе си, да поемат отговорност, да се вразумят за дълга си, да се излекуват от безгрижието и демагогията към самата ценност на живота, към справедливостта в него. Без това никоя страна не може да извърви своя път – или ще го извърви злощастно.

Изкушавам се да припомня редица техни майки и сестри, до които спокойно бих ги наредил. Едната българка на Вазов, другата българка – на Йовков , която носи вода на картечниците на бойното поле, старицата на Иван Лазаров, приседнала край гроба на Дебелянов, Султана на Талев.... Може да се дописва това изреждане, но и без това патосът вече скърца между зъбите. А в цялата картина има и нещо срамно. Не само за властта, срамно е и за нас.

Равнодушната, цинична, раздразнителна българска държава скоростно дехуманизира обществото. И го деморализира. Добродетелите в тоя свят се възпитават единствено с пример – в т.ч. и с пример от властта. Протакането, шикалкавенето, ехидствата от рода на „да ми се махнат от главата” сеят разложение в обществото. Смайващите успехи на спасителните всенародни акции за подкрепа на тежко болни сънародници или на пометени от стихии и пожари домове са без съмнение акт на самозащита на хората срещу заплахата от пълзяща деградация. (И акт на протест също.) Българинът се надява, че благородството на отделния човек ще направи благороден самия народ. Неудобно ми е да го кажа, но един деморализиран народ нито ще може да умре за страната си, нито да построи социализъм ли, капитализъм ли или каквото друго поискат от него...

Подкрепят се всякакви каузи в тази държава, всякакви призиви, позиви и възвания се подписват охотно, понякога и приповдигнато. Веднъж събраха подписи да освободят колега, затворен в ареста за побой над полицай. Друг път – за да започнат бомбардировки в съседна страна. Днес никой не се надига да подкрепи българските майки в техния протест – справедлив и без съмнение високопатриотичен. Не говоря за платените патриоти, които се грижат за българите по света, но не и за страдащите и бедстващи българи в отечеството. Не говоря и за парадоксалните наши политици, които разиграват тези жени и децата им, притиснати до стената от разпадащия се български живот. ( Щели да гласуват закона до края на ноември. Я камилата, я...) Говоря за нас – българските писатели, художници, музиканти, артисти, журналисти, които по условие трябва да сме хуманисти, не само да изповядваме хуманизма, но и да го практикуваме, да го сеем. Приличаше ни да излезем и да застанем до тези силни и отчаяни жени, под черните им знамена, да ги подкрепим в тяхната кауза, да засрамим, но и да измием срама на всички, които са ги докарали дотам. Ние не сме безсърдечни граждани. Дисциплинирано търсим дребни в джобовете си при вида на инвалида, на уличния музикант. Но от години един „Титаник” потъва пред очите ни. Пълен е със стотици хиляди наши сънародници, загърбени от обществото. Нищо не забелязахме, нищо не сторихме. Никого не защитихме.

Пропуснахме да го направим. И този път. Господ да ни е на помощ.../SEGABG.COM


rssfeed
Email Drucken Twitter Facebook googleWebSzenario