Реформите не могат да са равнозначни на война с определени съсловия – това не искат да разберат управляващите и продължават да отправят противоречиви послания към учените, студентите и към културните дейци. Никой не спори, че всяка една от тези структури се нуждае от реформа, но защо тя трябва да е силова и гарнирана с непремерени квалификации и обиди, това никой не може да го разбере в обществото. Повече от година правителството говори за реформата в БАН, но така и не успя да впрегне усилията на работещите там, за да се случи нещо градивно, а само се гърмят обществени фойерверки, при които едните показват“мускули“, а другите продължават да митингуват.
В конфликта с БАН дори и Бойкоборисовата ха-ризма не успя да свърши никаква работа, защото приказките не са като правенето, а и Дянков бързо успява да заличи постигнатото на думи успокоение, хвърляйки поредната си словесна бомба. Странното при това правителство е, че успя да обедини всички от духовната сфера срещу себе си и то не толкова, защото няма пари, от тази болест са страдали всички предишни правителства, а защото не може да намери общ език с протестиращите и заедно да намерят най-верния начин за правене на реформите.
Прав е Бойко Борисов, че всички искаме магистралите, но едва ли цялото ни общество ще приеме безболезнено, че щом имаме тях и щом полицията непрекъснато демострира силата си, понякога и срещу невинни, няма да му се полага нищо друго и че такива екстри като наука, театър, кино и висше образование просто трябва да се зачеркнат, докато не си отиде кризата.
Грешният тон и грешните управленски постановки са в дъното на войната между управляващи и хората на духа, въпросът е да се намери верниятпът, а не управляващите да се държат като ощипани госпожици, опиянявайки се в своята непогрешимост.
