Тези дни трябваше да бъда в Афганистан. Бях канен да участвам в международен журналистически семинар. Повече от месец се настройвах за бойната обстановка в размирната страна от средна Азия. Изчетох доста литература, срещнах се нашенци, изкарали там по година време. Пътуването обаче се отложи.
Реших, че съдбата ме дарява с няколко спокойни предновогодишни седмици. Не се случи. Вчера попаднах в истинска бойна обстановка, но не при талибаните в Афганистан, а… в центъра на Сливен.
Ученическият протест ме шокира. Десетина минути само гледах, забравяйки, че трябва да си водя записки. Бях стъписан.
Видях как ученици, с цигари в уста, хвърлят бомбички. Видях младежи с маски на главите и ножове в ръце. Видях яйца и кисело мляко да летят към хора. Видях как се вика неистово при всяка възпламенена бомба. Видях обезумяла тълпа, която бе готова за линч…Чух цинизми и викове: „Убий го“.
Ужаси ме агресията. Тя буквално бликаше от протестиращите ученици. Сякаш фонтанът от източната страна на общината бе препълнен с… агресия. И най-важното-беше в очите им.
Няма значение от кои училища бяха участниците в митинга. Няма значение кой ги е организирал. Няма значение дори какво искаха. Един или два дни повече ваканция са вече дребнотемие. Важното е друго.
Между учениците и всички останали на малкото площадче нямаше комуникация. Двете групи бяха от различни светове. Сякаш говориха на различни езици. Тези деца искаха нещо, което обществото не им е дало. Те искат нещо повече от ваканция. Сигурен съм. И сигурно дори не го разбират, но го искат неистово. Родители, учители, общественици, всички ние, обаче сме пропуснали да им го дадем през годините на прехода. Защото много често, улисани в забързаното си ежедневие, просто ги забравяме. И ги оставяме на негови величества компютъра и …улицата. Те ги възпитават вместо родителите, учат ги вместо учителите, създават им усещане за справедливост вместо всички нас…
Случилото се вчера трябва да бъде обстойно анализирано. Като конкретни действия срещите по училищата са първата и вярна стъпка. Но комуникацията задължително трябва да се прехвърли и в семейството. Важно е децата, родителите и учителите да заговорят на един език. Сигурно е много трудно, но е задължително. Ако не искаме и друг път центърът на Сливен да прилича на бойно поле в Афганистан. Тогава и децата ни ще придобият манталитета на талибани. А това е страшно.