Община Ямбол организира честване на 133 г. от освобождението на града от османско робство пред паметника на улица „Търговска“, на мястото, където са били посрещнати първите руски войни /пред начално училище „Кирил и Методий“/. … Четейки това, човек се чуди имало ли е някога Вера Мутафчиева, Атанас Славов, Александър Миланов, а и други – хората, които разказаха почтено за времето, когато българите са живели в границите на османската империя.
„Вървяхме през разкошни богати селища – пише секретарят на главнокомандващият руската армия генерал Дибич с 40000 войници, в генералния щаб Фонтон на своя приятел в руското посолство в Прусия Павел Кривчов – Селяните с кръстове, с хляб и сол, със свещеници в одежди и със звънчета, дето има такива, на тълпи излизат насреща ни… Простите войници недоумяват…“ Аз също недоумявам как тогавашните роби са имали домове на 2 ката, добитък, прекрасни дрехи, високи дувари, ходели са на поне 2 големи пазара при турците или гърците, заедно с хиляди глави добитък, връщали са се с торби с жълтици и са плащали най-напред вересиите на вдовиците или на жените и децата на болните и пияниците, след това са отивали у дома, да се погрижат за своята челяд. А сегашните свободни българи нямат пари за дом, а сега не могат да платят до средата на годината масрафа на чиновниците, депутатите, съветниците, кметовете, прикрити като Държавата. А едва след това започват да работят за себе си и за семействата си, а и за да плащат квази данъците….
Още малко за освобождението от османското робство, както го наричат многобройните Пи Ари на единият от кметовете в Ямбол: И това не съм го измислила аз. Написал го е Достоевски. Спомняте ли си, господа, как още през лятото, още дълго преди Плевен, изведнъж навлязохме в България, появихме се на Балканите и онемяхме от негодувание. Е, не всички, дори не и половината, а много по-малко, нека веднага си признаем — но все пак възнегодуваха доста хора и се надигнаха гласове. Първо на кореспондентите от армията и веднага след тях гласове в нашата преса, най-вече в петербургската. Това бяха пламенни гласове искрени, пълна с най-добродетелно негодувание…Така стана, понеже притежателите на тия гласове бяха тръгнали, както се знае в цял свят и особено у нас, да спасяват угнетените, унизените, смазаните и изтерзаните. Помня, че още преди обявяването на войната бях чел в наши най-сериозни вестници предвиждания за шансовете в предстоящата воина и за необходимите разходи и излизаше, че безспорно, „навлизайки в България, ще бъдем принудени да изхранваме не само нашата армия, но и умиращото от глад българско население“. Лично съм го чел и мога дори да посоча къде съм го чел; та с така изградена представа за българите ние тръгнахме от бреговете на Фниския залив и на всички руски реки да проливаме кръвта си за тях – поробените и изтерзаните, и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя, плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия — и ще се бием за вярата на поробените! „Как смеят!“ — кипнаха мигновено оскърбените сърца на някои освободители, лицата им пламнаха от обида. „Ами ние сме дошли да ги спасяваме, значи те трябва да ни посрещат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, те ни гледат накриво, даже май не ни се и радват! Не ни се радват на нас! Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво!…“
И се надигна врява. Чуйте, господа, как смятате: получавате ненадейно невярна или неправилно разбрана от вас телеграма, че някой ваш близък, ваш приятел или брат лежи болен, ограбен е или влак го е прегазил или нещо от тоя род. Зарязвате всичко и хуквате при горкия си брат и изведнъж срещате човек, по-здрав и от вас, седи си на масата, обядва, с радостен вик ви кани да седнете и се смее на вашата фалшива тревога. Не е толкова важно дали обичате или не особено тоя човек, но нима ще му се разсърдите, задето не е бил ограбен или сгазен от влака? Ще му се разсърдите за червените му бузи и за това, че той с такъв апетит яде и пие вино? Естествено, няма. Напротив, би трябвало дори да се зарадвате, че той е жив и по-здрав от вас. Разбира се, човешко е да се ядосате малко — но не за това, че влакът не му е отрязал краката! Та нима ще станете от масата и ще тръгнете да пишете дописки и анекдоти за него, да петните неговия характер и да вадите наяве недостатъците му…А с българите се постъпи тъкмо така. „Ха, та у нас и заможните мужици не се хранят така, както тоя поробен българин.“ А други по-късно направо стигнаха до извода, че именно русите са причината за всички български бедствия: ако не бяхме почнали да държим сметка на турците заради поробените българи, без да знаем как стоят нещата, и не беше се наложило след това да освобождаваме тия „ограбени“ богаташи, българинът и досега щеше да си живее безгрижно. И продължават да го твърдят…
Това беше не за онези, които дежурно поднасят цветя насам и натам, и за музиката, която им свири, а за децата, за онова, което трябва да знаят, за да могат да вземат правилните решения в живота си. И още нещо искам да им напомня. Да намират в сърцето си място за истинските, а не за привидните спасители. В ямболската джамия има един гроб и още един надпис отстрани на друг погребан човек там. Това е гробът на Исмаил Хакъ паша. До 80-те години на ХХ век там е
имало надпис с името му на български, турски и френски – На Исмаил хакъ Паша – спасителят на града. Другата част е на неговата съпруга. Този човек е опазил Ямбол през 1876 г. – годината на Априлското въстание. Опазил го е от етническият турчин, родом от Бояджик Шевкет паша, който след като опожрява Бояджик, защото хората не са искали да плащат на черкези и башибозуци, а данък само на султанатой разчиства лични сметки с редовна турска армия, без да попита началниците си в Сливен и Ямбол… Ако не е бил Исмаил паша, Ямбол е щял да бъде опожарен и трагичен. По същото време Хайдар бей мютесерафинът в Сливен спасява пък Сливен от Шевкет паша. Така че и доброто и омразата са част от човешките същества. Всеки избира от кои да бъде.
