Вярвам не сте забравили веднага онази трагедия в Кърджали, където 17 г. момче уби майка си и братчето си, докато татко му бил на работа и след това отишъл на втора работа, за да може да му се плащат уроци при професори и пр., за да влезе във ВУЗ и да стане лекар след завършване на училище. Убило същото това братче, което е къпало, с което играло, което обичало. Много неща се изговориха – дълбоко психологични, лични, обобщаващи… Онова, което не чух, е, че децата ни са изгубени в превода, заради отложения старт в живота. Многократно сме говорили за това в предаването, ние просто не им позволяваме да пораснат – първо – образователната система, после ние като родители, които безропотно я приемат. Делим децата на умни и неумни, на академични и неакадемични и ги осакатяваме, като оставяме цяла 1/3 от мозъка им да бездейства – става дума за онези 30% от мозъчната дейност на хората, която е обвързана с уменията на ръцете. Когато не развиваме тези 30% от мозъка, ние просто скопяваме най-скъпото нещо на света – децата си.
Обричайки децата да не могат да правят нищо, а само да учат определения, задачи, правила, ние наистина ги осакатяваме – осакатяваме душата, възприятията им за света, въображението им, а и толкова нужната им увереност в самите себе си. Защото като не могат да правят нищо с ръцете си, те са неуверени и външният израз на това е пъхнати в джобовете ръце, пресилено ръкомахане, хвърляне на шишета с вода по коридорите и в класните стаи, игра на кючек върху масите в стаите, хвърляне на чипс и на кошчетата с отпадъци по коридорите и т.н.. Ако децата са ангажирани с научаване на конкретни практически способности – да плетат пуловери за бедните деца като момичетата в Американския колеж – по 60 на сезон, да си изработват красиви библиотечки и шкафове, които след това да красят лекарските или дипломатическите им кабинети – като момчетата в същия Американски колеж, да подреждат маса, според приетия навсякъде по света човешки етикет, да шият копчета, възглавници, да поръбват подгъви, да правят дървени или метални свещници, закачалки или като по-големи да усвояват дърводелство, шивачество, металообработка, като нещо, което ще направи животът им по-пъстър и по-лесен… Изоставени на неукротимите претенции на възрастните и на изкушенията на улицата, те просто не могат да възпрат собствената си агресия или не могат да преодолеят собствената си незрелост.
Родители, баби и дядовци, да помислим, децата ни ходят всеки ден по 7 часа на училище, а 30% от мозъка им остава съзнателно и нарочно неангажирана. Мислите ли че ако това продължи, ще имаме читави и щастливи деца? Защо противопоставихме труда на ума и продължаваме да твърдим, че вторият е по-важен от първия? Ако това момче беше намерило любимо занимание в отглеждане и подреждане на градина, в изработване на шкафове за тийнеджърската си стая, на играчка за малкото си братче, вместо да ходи до припадък на уроци при суперкомпетентни и претенциозни професори и други учители, ако не живееше в общество, което се е вкопчило в мита за звездните дипломи, а не вижда, че най-важните неща, за да живее нормално, човек научава в детската градина, ако онова, което изброих се беше случило, нямаше да има трагедия. Жалкото е, че и сега нищо няма да се промени. Училището и властите ще продължава да осакатява децата, да неглижират труда и да моделират общество, в което кланянето на бюрократи с дипломи и на измислени авторитети е норма, децата ще продължават да създават трагедии.
Затова ще продължавам да ви разказвам за настоящото образование и за потребността да го променим. Да дадем шанс на децата ни да пораснат навреме, мозъкът им да се развива балансирано и пълноценно – с ония 30% неангажирани от мозъка, заради неизползването на ръцете. Да направим нещо, да променим училището. Нали обичаме децата си?