Да ми прости великият Горки за заем-ката на заглавието от неговата едноименна пиеса. Какво да се прави, така дойде работата… Вярно, преди една година имах възможността да видя къщата в Нижний Новгород, където писателят е написал известната си пиеса, но не съм гледал поради идеологически причини филма на японците по тази пиеса от 1957 година. Днес, за съжаление, имам възможност всеки ден да гледам „сцени“ от „На дъното“ в този град, в който живея. Ето, онази нощ изпращам дъщеря си в 2,30 ч на гарата, за да отпътува тя за града П. (както се пише обикновено в някои военни романи, в които авторът иска да създаде внушение за стопроцентов реализъм), и… гледаме в чакалнята шест бездомници: трима от тях са си „взели“ по една пейка, на които спят; една жена е легнала на два вестника край парното; един мъж се е сгушил на едно сандъче -също край парното, и т. н. Вчера по улиците клетник влачеше стол, краката му бяха боси и според мен измръзнали… Едва вървеше, после постави стола срещу едно магазинче край „Каранова“ и седна на него. Друг от тези клетници (сред чиито далечни побратими и Достоевски се е „ровил“ навремето, за да опознае живота им), вече месеци навред спи край входа на гимназията или на дървените пейки край Безистена, покрит с протрито одеяло. Та за какво става дума. Става дума за това, че тези хора ще умрат от студ и глад. Можем ли да оставим това да стане пред очите ни, щом вече живеем в едно по-цивилизовано време? Можем, ние го правим. А те, както и да са стигнали до това положение, все пак са живи същества, хора. Аз не зная кой точно – социалните служби или местната власт, но някой все пак трябва да се погрижи за хората, които „живеят“ на дъното.
На дъното…
