По парадоксален начин се завръщаме във времената на дефицитите. Едно време дефицитът бе следствие на еднопартийната система и на държавния монопол. Сега формално имаме не дефицит, а излишък от партии, но нито един политически субект не се ползва със стабилно одобрение от обществото, а хората гласуват на избори на принципа – тези ги видяхме, че не стават, да дойдат новите. А партията, получила най-много гласове, бързо отблъсква с действията си и с бездействията си избирателите. В резултат нездравата политическа среда постоянно възпроизвежда дефицит на доверие. Защото на практика политическите партии не отразяват интересите на отделните части на обществото, а са по-скоро сбор от кариеристи, работещи за себе си, за собственото си възпроизвеждане и облагодетелстване, за личностното забогатяване или кариерата на своите кадри и представители. Така идеята за демократично обществено представителство в нашата страна се превръща в своята противоположност. Но България се проваля не само като политическо представителство – тя има псевдопазарна икономика, пречеща за развитието на средна класа, за създаване на повече стабилни и конкуриращи се пазарни субекти. Задушена в зародиш от администрацията и от новите монополи, настанили се на мястото на държавния монопол, средната класа не може да се роди. За сметка на това немалка част от икономиката е мафиотизирана, неясна, намира се не само в сивия, но дори и в черния сектор. В резултат на абсурдите на българската псевдодемокрация липсва нормално гражданско общество, липсват и стабилни политически субекти. Хората се лумпенизират, а лошата среда постоянно изхвърля по-качествените хора от страната…
