Въпросът вече опира до това: можем ли да опазим планетата, която е наша люлка, или не можем… Тук изключвам Япония, която, Бог да я поживи, е в страшна депресия. Според последни данни радиацията надхвърля определените норми с хиляди пъти и се налага два от реакторите да бъдат закрити. С една дума този регион, който аз не познавам, но зная, че се намира в Япония, го отпиши – тотална катастрофа. Японците, един от най-симпатичните и находчиви народи на земята, изпаднаха в коварна дупка… Десетки хиляди жертви, десетки хиляди ранени, радиация. Хубавото все пак е, че всичко се казва или поне голяма част от информацията достига до света…
Навремето, на 26 април 1986 година, в Чернобил също стана нещо много страшно. Бяхме излезли една добра компания да гледаме филм с 12-годишната тогава дъщеря на Алла Пугачова, която играеше с дядо си. И научихме страшната вест. В такива случаи т. нар. „желязна завеса“ работа не върши. Ние, живеещите в Северозападен Сибир, лично за себе си бяхме спокойни, защото се намирахме на 5-6 хиляди километра от мястото на произшествието. Но имахме близки в Украйна, в България… Разбира се смислена информация не получихме. Но най-жестокото беше, че след 2-3 дни ни изкараха да „маршируваме“ в центъра на града по случай Деня на труда. Маршировка пред велможите на БКП имало и в България, научихме тогава. На кой му дремеше за здравето на човека, само лозунгите кънтяха глухо и тъпо… Но каквото е било тогава, е било. Сега трябва да гледаме напред. Пред нас са само хоризонтът и небето. И земята, които трябва да опазим.
