Тези дни ни проглушиха ушите как 200 хиляди българи искали да напуснат страната. Е, на практика това го правел едва всеки десети, а може и по-малко. Аз не намирам нищо страшно по принцип в това – живеем в свободен свят, където всеки може да иска да отива навсякъде, пък ако му стиска и има пари за билет -и да го направи. Това не означава непременно фатално прекъсната връзка с родината. По-важното е друго. И то е, че ако оставеха българите на крилете на въображението им, не 200 хиляди, а 7 милиона или там колкото сме, ще искат да я напуснат. Това е нашият пасивно-агресивен начин да изразим недоволството си от тукашните неуредици, безработица, връзкарство, мръсотия и най-вече – мизерните доходи. Държавата ни е такава, каквато си я правим и сме си я направили досега. Очевидно постигнатият резултат на никого не му харесва, но тя ще си остане такава, докато и ние сме такива, каквито сме. Никой не променя себе си, всеки се чувства жертва на някакви неведоми сили, които се вихрят тук. Отивайки навън, в чужбина, ако емигрантът запази манталитета си, разликата между тук и там ще е никаква. Който донякъде успява, е защото на чуждото място променя тертипа си първо на работа, а после – и на живот.
Така че никакви супер умове няма да изтекат – най-много ще заминат поредните гастербайтери, които ще пращат пари на семействата си тук. Ала голямата червена лампа трябва да свети ослепително на всички управляващи – на хората им е дотегнало да живеят по досегашния начин!
Мечти по емигрантство
