Предизборната кампания отдавна се води в обществото, но все още без кандидати. Това не пречи на партиите да „запеят“ познатия и втръснал на народа припев: ние сме за ясни правила, искаме да върнем младите в страната, искаме да останем тук, а децата ни да живеят в една по-добра България. Тези думи ги слушаме от години. През това време не само младите, но и хора с различен социален опит рискуваха и напуснаха страната ни. Сега само изпращат месечни вноски на близките си, които тук мизерстват. И така през годините нито народът ни случи на управляващи, нито властимащите случиха на народ, който да ги аплодира денонощно.
И се въртим в един омагьосан кръг: народът дава предварително доверие, а после слуша оправдания на тези, който застават зад бюрата, че нещата не се случват толкова лесно и все нещо им пречи да работят за един по-висок стандарт на живот. А в партиите десетки останаха излъгани, разочаровани, онеправдани и изтласкани в ъгъла. Между тях имаше млади кадри с много амбиции, но ги ползваха само за масовка. Затова младите напуснаха партиите и поеха по своя собствен път. Е, през последните десет години партийните функционери ги търсят, поне на думи, и то много активно в навечерието на предизборните кампании. 22 години партиите търсят народа си, народът търси своите управляващи и така попадаме в една поредица на срещи и разлъки, в която оглушителният трясък на разсърдена врата остава за народа. И в момента сме пак на тази вълна: партиите търсят членовете си, симпатизантите си, които да им гарантират победа на върха. Но всеки си мечтае за различен връх. А ние си имаме отдавна само един връх – България.