Жега ни затисна, дълго чаканото лято не ни направи щастливи, а напротив, обезсили ни сякаш. Чакахме дълго да се хванем за зелено, сетне се радвахме, че вече ги няма проклетите разходи за топло, а накрая се оказа, че не ни спасява ни зеленото, ни по-малкият разход. Защото, ако ги няма разходите за топло, има разходи за бензин, пък и още разходи, а и пенсиите, и заплатите са застинали. Гори ни, мъчи ни жегата, която трябваше да ни радва. Не това слънце, не обичайните за сезона температури, вътре в нас тлее нещо, гори, изгаря, отчайва. Не знаем какво, уж се досещаме, а не знаем, не искаме да знаем, не се решаваме да научим и гори, гори, пустата жега, изпепелява. Тъй ще е, ако не прогледнем, тъй ще е, докато прогледнем, а ако не го сторим, пак ще е тъй. Пак ще е тъй и тогава, когато тежки оловни облаци се трупат по есенното небе, пак ще е жега, която гори, изгаря, изпепелява…
Жега
