Проблемът за паметниците, който току ни занимава, не е проблем за паметниците, а проблем за културата и възпитанието ни, както проблемът за кучетата не е проблем за кучетата, а пак проблем за културата и възпитанието ни. Тази забавна, според едни, и кощунствена, според други, история около паметника на съветската армия, е само смешен, според едни, и възмутителен, според други, инцидент. А същественото е, че ние нямаме историческа памет, че паметниците ни са конюнктурни, че рядко прославят това, което е свидно на цял народ, а още по-рядко са произведение на изкуството, което буди възхита и преклонение. Гневът на тези, които протестират против паметниците на съветската армия в София или Пловдив, да речем, е понятен, щом няма в тези градове паметник, който да прославя българския войник, а са налице тези грамади. Грамади, казвам, защото са пищни тези паметници, но тромави и неестетични, според мен, издържани съвсем според каноните на социалистическото изкуство, досущ като нашия в Ямбол, когото всички наричаха: Дебелата жена.
Сърдят се, гледам, радетелите за българо-руска дружба сега, както се сърдеха комунистите, че е взривен мавзолеят, но са забравили, че те са виновни за вандалщината, ако е вандалщина случващото се. Защото те нямаха историческа памет и си позволиха вандалщината да превърнат в склад мавзолея на Александър Батенберг, достойният наш княз, пожелал да го погребат в държавата, която припознава като единствено свое отечество. Нещо повече, те поругаха не един паметник от старото време, като този на Гюро Михайлов, да речем, доблестният войн, който бе станал за посмешище по едно време, а подвигът му е непонятен за мнозина и досега. И накрая, те осеяха страната с паметниците на партийни герои, а забравиха националните герои, рядко ще видиш паметник на Левски, Ботев, Паисий или Раковски, но комай навсякъде имаше паметници на Благоев и Димитров, че и на Ленин и Сталин, пък и на никому неизвестни, направо измислени герои. Комунистите лишиха народа от историческа памет, като му натрапваха измислени герои, а забраняваха народни светини и не пожалиха дори Вазов, а синчетата им пък, преобразили се чудодейно в демократи, продължават да сеят омраза и предизвикват разпри. Паметниците, нека е ясно, са само повод за поредната политическа акция и това е кощунственото, не друго, цинизмът на стремящите се с всички сили към властта, за които няма нищо свято. И са проблем на културата и възпитанието ни те, заради това, тъкмо заради това, голям проблем, защото нехаем за подвига на тези, които оставиха костите си пред олтара на отечеството, а цинично се препираме, за да се легитимираме като такива или онакива. Липсва ни не просто политическа култура, а каквато и да е култура, не просто възпитание, а елементарно възпитание, инак щяхме да спорим цивилизовано и след обществения дебат, обществения, не партийно-пристрастния, щяхме да стигнем до цивилизованото решение. Ако го искахме, ако наистина ни бе нужно, защото нужно ни е, за жалост, не да го постигнем, а тъкмо наопаки, да продължаваме да се препираме, докато гоним лесните политически дивиденти. Бях, спомням си сега, в една комисия по паметниците, преди години, в онова безумно време, но съумя тази комисия да приеме разумни решения, въпреки политическата неврастения, обзела всекиго тогава. Предложихме, например, като се махнат паметниците на комунистическите деятели, които трябваше да се махнат, да се устрои музей на тоталитарното изкуство ли, Бог знае какво, край паметника във Веселиново, но не се случи. Предложихме паметникът на поета Васил Карагьозов да се премести в родната му къща, в къщата-музей, но и това не се случи, а къщата-музей бе превърната в кръчма. Препирнята бе свирепа тогава, клеймяха ни като вандали, като безродници, но никой не си мръдна пръста да се погрижи за демонтираните паметници, дори постаментите им и досега, вече двайсет години, нелепо стърчат непипнати. Тази тъжна история, според мен, е нагледен пример, че паметниците никого не интересуват, че същественото за политическите тарикати е препирнята, а е нагледен пример тази тъжна история, разбира се, и за културата и възпитанието ни… А кучетата ги споменавам, покрай паметниците, защото скандалът го има, отново поради липсата на политическа култура, пък и не само политическа, както и поради лошото възпитание, не само на премиера. Проблемът и в този случай не е в изцепките на Бойко Борисов, който веднъж ще обяснява от какъв лош материал е направен българският народ, а друг път ще го сравнява с любимите си кучета, както ни уверява, след като, за пореден път, е казал нещо, което не би трябвало да каже. Проблемът е, че това е стил на нашите държавници, които плещят безотговорно и безнаказано, за които политическата препирня е по-важна от достойнството на българския народ. Това недопустимо, не за държавника, а за всеки цивилизован човек, поведение, не е приоритет, нека не забравяме, единствено на сегашния ни премиер. Още Желю Желев говореше безотговорно, пък и смело лъжеше, заради политическите си пристрастия, пък и царят, макар да е цар, говореше тъй увъртяно, че имаше нужда от преводач. Стил е у нас, поредното родно безобразие е, най-висшите ни държавници, да се изразяват не тъй, както подобава на държавници та да е нужно сетне някой да ни обяснява какво точно са искали да кажат. И ако е трогателна сега Цецка Цачева когато самоотвержено защитава своя премиер, нека не забравяме, не по-малко трогателен бе печално известният говорител на президента Валентин Стоянов Цялата тази история брътвежите на недомаслените ни политици, вярвам, отдавна разсмива не само мен, макар да е тъжна история. А я има и ще я има дотогава, нека не си правим илюзии, докато и културата, възпитанието ни са такива, защото ако бяхме по-културни или по-възпитани, не само нямаше да търпим безобразията, нямаше да търпим и политическите тарикати. Засега не просто ги търпим, а им даряваме властта, към която неистово се стремят доброволно им я даваме, гласуваме все за мизерници, доброволно и чак възторжено, пък после негодуваме, било за паметниците, било за кучетата…
За паметниците и кучетата
