Още Иван Богоров е забелязал, че ако гърците ги съсипва сал-танатя, нас ни съсипва инатя, а българското народно творчество ни посочва безброй примери, в които нашенецът се запъва, като магаре на мост, за щяло и нещяло. Инатът, никой не се съмнява, е същностен момент в националната психология, а и никой не се притеснява, че сме тъкмо такива. Свикнали сме отдавна-отдавна с кривиците си, пристрастили сме се към тях дотолкова, че наместо да се срамуваме от тях, нерядко ги приемаме като достойнства. Дори най-видните ни народопсихолози – Антон Страшимиров, например, – развиват теории, при това нелишени от смисъл, че тъкмо прословутият български инат е спомогнал решително за смелостта и устойчивостта на нашия войник. Така или иначе, ако мислим цивилизовано, инатът си е недостатък, при това фатален за развитието ни, защото често се разпростира неправдоподобно и поразява сфери, в който е нелогично да го има.
Инатът на българина не е битов или личностен проблем, а обществен проблем, щом делничната препирня, нивга несекващата междусъседска война, да речем,прераства в политически сблъсък. Непонятна е за по-цивилизованите хора алхимията на родните преображения, необяснима е, но е печален факт, че политическото противостоене у нас, нерядко, е предизвикано от някоя битова свада. Безброй са произведенията в българската литература, които ни карат да се смеем от сърце, но през сълзи, на тъкмо такава свада, като най-лесен пример са сладките и горчиви разкази на Чудомир. Дори само написаното от този чародеец стига, за да видим колко пагубно е, ако битовата препирня прерасне в политическа, пагубно не за несвестните участници в нея, а за държавността и държавата. Видели сме го, осъзнали сме го, но не сме се поучили! Прост народ, слаба държава! – казваме, но тази тъжна констатация не ни освестя, а напротив, сякаш ни настървява, та продължаваме да разсипваме и без това съсипаната държава. Българският инат, прословутата ни опърничавост, се проявява винаги, задължително, в навечерието на всяка изборна кампания и в такива моменти е особено разрушителен. Идеите, каквито и да са те, всеизвестно е, са ни и нелюбими, и непонятни, не политическата платформа на една или друга партия, на един или друг кандидат, ни ръководи, а нашите симпатии и антипатии. Неспособността ни да направим правилен, смислен избор, неспособността или нежеланието да мислим мащабно, се дължат, преди всичко, на назадничавостта, на предразсъдъците, на вредните навици, в които сме встрастили. Напразно се опитват някои да представят благовидно нашата опърничавост като привързаност към традицията и някакви измислени, несъществуващи ценности. Българският инат, знаят го и децата, е доминанта в националния характер, докато политическото мислене, напротив, ни е крайно неприсъщо. Наместо да се опитаме да превъзмогнем тъй очевидната аномалия обаче и защитим, доколкото можем, демокрацията, ние се осланяме на ината си и съсипваме обществено-политическия строй. Тъжно е дори да го помислиш, нелепо е, налудничаво, но политика на инат у нас правят не политически неграмотни хора, а амбициозни галфони, които заради собствения си успех жертват развитието. Дясното у нас не е дясно, а лявото не е ляво, политическото пространство е същински ребус, защото не идеите обвързват участниците в политическата борба, а връзки от друг порядък, роднински, приятелски, гилдийни, Бог знае какви точно. И участниците в този панаир, който само с много фантазия ще оприличиш на политически сблъсък, съвсем закономерно, нехаят за платформите, а шетат на човешките си комплекси. Шетат на долни, патологични страсти, на незряло и непълноценно мислене, на фиксидеи, човешките комплекси, в случая, изглеждат като мъничко, нищожно опущение. Политиканстващият българин, въоръжен с несломимата си глупост и челичния си инат, води борбата с комшията, намразения комшия, или с началника си, несговорчивия началник, страстно, със страшна сила, неотстъпно. Такава е, по същество, борбата му, битова, а не политическа, той воюва, за да притесни комшията или да респектира началника си, а политиката е само удобно прикритие за нездравите му стремежи. Досущ като в разказ на Чудомир, ако някой нещо те е засегнал или вири нос, ако някой ти е нещо несимпатичен, тутакси се подтиква към правилния, единственият правилен избор, т.е. да играеш в другия отбор, да си му противник, на всяка цена и с всички средства. Уж политическият избор, всъщност, не е политически избор, уж политическата борба, не е политическа борба! Закономерно е, щом е тъй, че в тази борба няма победители, че победата на докопалия високото място чрез някакви машинации, чрез всякакви машинации, е пирова победа. Приятелско-роднинският кръг, подкрепил го в борбата, в която не идеите са важни, а келепирът и амбициите, разбира се, ще чака отплата, а и продължава да громи ненавистния комшия и още по-ненавистния началник. Политиката на инат, заредила и двата лагера с омраза, нелогична, но яростна омраза, ще е деструктивна, разрушителна, а не съзидателна, щом целта е да натрием носа някому, пък и да се облажим някак, а не да свършим добра обществена или държавническа работа. Политиката на инат, по правило, по дефиниция, е антиобществена и антидържавна политика, Щом се ръководи от симпатии и антипатии, а не от принципи, щом я активира дребната сметка, а не общественото развитие. Направо непонятно, абсурдно е, че я има, че е движеща сила в държава от Европейския съюз, през XXI век, но е факт, че и сега, когато сме преодолели уж безпросветността, малокултурието, простотията, сме дотолкова зависими от предразсъдъците си. Инатът, не ще и дума, е най-пагубен за нас, не само в този случай, но като е дума за нормалния политически живот в нормална държава, като че ли, е най-разрушителен, ужасяващо разрушителен. Политиката на инат, колкото и безобидна да изглежда някому – на немислещия, разбира се, – е разрушителна не само за държавността, но и за морала, а пораженията и са трайни, трудно преодолими. А най-страшното, голямото престъпление, е, че от нея спекулативно се възползват, ще повторя, не несвестните хорица, а политически грамотни, амбициозни галфони. Неспособни сме да прегазим политическото тресавище, вече двадесет години, заради тях, заради инатливите нашенци, които жертват обществения подем, заради собствения си успех, заради дребната, пирова победа. А най-тъжното е, че пак предразсъдъците ни пречат да се противопоставим на тази пасмина, че не желаем да назовем подлеца, ако сме го припознали като приятел или ни е съпартиец, че напразно деликатничим, когато сме длъжни да разобличаваме. И това е политика на инат, пристрастеността ни към средата, към приятелския кръг, към съпартийците, които са недосегаеми, по правило, каквото и да вършат, които защитаваме, по принцип, съвсем неаргументирано. Политиката на инат има много и различни проекции, което я прави още по-пагубна, а единственият начин да ограничим разрушителното и действие е да пораснем, да сме по-възпитани и по-културни, да сме мислещи, модерни хора,способни да превъзмогнат предразсъдъците си. Не сме такива, за жалост, все още не сме, щом и водителите ни, обществените лидери, шетат на долните си страсти и правят кръчмарски сметки, та продължава да е отчайващо актуален, незабравимият Иван Богоров, който казва, че ако гърците ще ги съсипе салтанатя, нас ще ни съсипе инатя…
Политика на инат
