По няколко пъти горят българските влакове в рамките на един месец. За щастие без жертви при последните инциденти, но помним и няма да изтрием от съзнанието си онзи влак-факел, в който изгоряха девет души. Влаковете си горят, а керванът си върви – това не е нова мъдрост, а част от българската действителност, с която ни принуждават да свикваме, защото явно държавата не е в състояние да стегне контрола или да задели достатъчно средства, за да бъдат надеждни влаковете и да не допускат повече инциденти. Онзи ден висш представител на БДЖ обясняваше по някоя от централните телевизии как железопътната компания била във фактически фалит, защото дължала огромни суми, с което заби още един нож в ковчега на все по-изпразнената като съдържание БДЖ.
Това не е от вчера, но никой не търси вариант нещо да се промени, а сякаш всички чакат кога компанията ще се срине съвсем. С какво да пътуваме? От това се вълнува обикновеният гражданин, който иска само като се качи и си плати билета да му се гарантира сигурност, а не всеки ден БДЖ да пълни информационните агенции с поредния инцидент. Да не говорим, че и без това купуването на самия билет си е било проблем за него. Не по-малко несигурен е и автобусният транспорт, а за войната по пътищата да не говорим. Ако ти не се блъснеш сам, ще се намери кой да те блъсне, дори и да не си виновен. Несигурността ни дебне отвсякъде, а контролните органи, на които единствено ни остава да разчитаме, за да има поне малко ред в този хаос, не искат, или не могат да променят статуквото. Или разчитат на това, че страхът, който ни се насажда, е най-добрата среда, в която виреят психозите, а те няма да ни позволят да виждаме какви ги творят нашите управници.
Запалените влакове
