За разлика от днес, когато в страната върло шества чалгата и налага своите цинични закони в душите на младите, във все още близкото минало „бленувахме“ по светлото бъдеще на комунизма. Американските капиталисти провалиха тази спорна идея, но за съжаление не помогнаха да изградим на нейното опразнено място нещо ново и свято, което наистина да осмисля живота на народа. Тогава бе времето на т. нар. „тоталитарно изкуство“. Нищо ново, тоталитаризъм в България е имало и по времето на Стамболов, и по времето на цар Борис III и пр. и пр. Ho т. нар. тоталитарно изкуство в миналото съдържаше творби с голяма стойност, защото бяха правени от едни от най-големите майстори – картините на Дечко Узунов, скулптурите на Николай Владов – Шмиргела, Борис Гондов и др.
Това бяха паметници на идеализирани в онова време исторически личности, партизани, пролетарии и пр., които веднага след настъпването на промените заеха своето място „лежешком“ в мазета и складове. (Друг е въпросът, че до такива спорни личности като Ленин, Сталин, Маркс, Енгелс, които освен всичко друго не са и „наши“, бяха захвърлени паметниците и на Вапцаров, Живков, Димитров, Благоев и пр., които искаме или не искаме са част от една система в нашата история – б.м.). Много е рано тази система да бъде категорично отхвърлена, тъй като в нея имаше невероятно много хуманни идеи в областта на образованието, медицината, социалното дело и т.н. Днес на оплювателство върху тази система скочиха първо ония, които имаха най-големи облаги от нея тогава. В тях беше информацията, в тях бе „ножът и хлябът“, поради което новите ни попечители от Запад си стиснаха ръцете най-напред с тях, което бе изключително груба грешка. Затова голяма част от народа се почувства измамен още в първите мигове на т. нар. „демокрация“, която е един балкански хибрид от чалга, авторитаризъм, безпардонност,
високомерие, демагогия, наплевателство, безпрецедентно ограбване на националното богатство и пр. През последните 20 години никой не се опълчи срещу всичко това, за да тръгне страната по един нов и чист път, какъвто историята периодически изисква. В този смисъл сякаш има логика в идеята на културния министър Вежди Рашидов да изгради музей на „тоталитарното“ изкуство (изкуството не може да бъде тоталитарно; то или е изкуство, ако е правено от талантливи творци и интелектуалци, които обикновено са хора на дълга и честта, или не е). Там ще бъдат „приютени“ всички „низвергнати“ от историята личности, които са част от един период, който няма как да отречем. И все пак зависи какви внушения ще излъчва то-
зи музей… Ако има скрит замисъл бившата система да бъде показана така, че да внушава у младите хора само потрес, то идеята предварително е обречена на провал. И ще се обезсмисли предстоящият ангажимент на Бойко Борисов точно в навечерието на изборите да среже лентата при откриването на музея. Голяма част от експонатите, чрез които ще „гледаме малко история“ (цитат на Рашидов – б.м.) в бъдещия музей на тоталитарното изкуство, са били катурнати именно в мазетата на Партийния дом. Сега някой ще позабърше праха, както добрите лелки-чистачки ги почистваха в миналото, и те ще бъдат подредени в музея. Идеята не е нито нова, нито оригинална. Тя е заемка от други страни, в които много отдавна има изградени алеи, в ко-
ито са поставени бюстове, статуи, картини и др., олицетворяващи някакво време, което е спорно за потомците. Все пак това е по-доброто, отколкото варварския акт на един бивш министър на строителството, който вдигна мавзолея на Димитров във въздуха и си заслужи печалното прозвище Бъки Бомбата. Вместо именно този мавзолей да беше преустроен в музей на тоталитаризма… Хората, младите хора, трябва да знаят какво е било в миналото. Миналото трябва да бъде представено по един много акуратен начин, за да имат възможност посетителите наистина да видят всички страни от онази система, в която наред с политическото потисничество и диктатура на властта имаше огромни завоевания в областта на изкуството, медицината, образованието, а защо не и във военното дело. Практически безработицата беше ликвидирана изцяло за разлика от днес, когато младите се преселиха в Европа и отвъд Океана и България се смали с два милиона души. Новият музей на изкуството, сътворено в епохата на социализма, трябва да бъде индикатор за състоянието на нашенската демокрация, за да могат да бъдат отстранявани социалните недъзи на системата, повечето от които всяват политически антагонизъм и гнет.
Повей от оскърбената история
