Швейцарец написал пътеводител за България, в който ни описал като страна, където е много мръсно, има нужда си носиш фенерче заради дупките по улиците и върлува мафията. Нелицеприятно, но така ни видял човекът. Когато трябваше да го включат по една от националните телевизии, като за потвърждение, че нещата действително не са ни наред, и връзката не можа да се осъществи, като хората – звукът прекъсваше, а двете страни не се чуваха. Все пък малкото, което успя да каже човекът, сигурно от куртоазия, бе съвсем меко – впечатлил се от различното „да“ и „не“ при кимане с глава в България и останалия свят.
Какъв е изводът?
От една страна се дразним и обиждаме, когато чужденци ни хулят, от друга сами да си оплюваме държавата, т.е. себе си, защото ние си я правим такава каквато е – ни е най-кеф. Все по-проблем обаче става, че не само иностранците ни виждат в лоша светлина, а дори и на нас самите собствените ни кусурите ни правят все по-потресаващо впечатление. Независимо дали се връщаме от големия свят или си стоим все тук в нашенските си неуредици: Но нито се захващаме да си оправим държавата и управлението й, нито болшинството си променят собственото поведение. Защото промяната започва най-напред от всеки един поотделно. Но нали е по-лесно да хулим всичко наоколо, а ние да хвърляме боклуци, където заварим; да паркираме по тротоарите; да се обръщаме настрани, когато до нас правят безобразия… Тогава – на кого се сърдим?
През нашите и чуждите очи
