Вчера, на 10 ноември, гледах едно от многобройните телевизионни предавания за тази дата. Останах поразена, че няма човек, който да е бил тогава на достатъчно осъзната възраст и да не помни къде е бил, какво е правил в този ден, на какъв етап от живота му го е застигнал. И как не, като си беше време разделно – ден, след който вече нищо не беше същото. Дата на възторзи и големи очаквания, както и на още по-грандиозни разочарования. Малко след като попремина първата еуфория, започнахме да си пускаме черни шегички за нас българите – че сме в ролята на троянски кон – рушим отвътре. Казвахме, че където са ни приели, от каквато и общност сме ставали част, то тя винаги е завършвала с крах. И бодро давахме пример въз пример: Османската империя ни превзе – не съществува отдавна; две световни войни съюзници на Германия – и в двете германците бяха сразени;
Съветският съюз ни пое – няма нито Съветски съюз, нито Варшавски договор. И сега, казвахме, и хитро си намигахме, като ни приемат в Европейския съюз и НАТО, и тях „ще оправим“. Уж тъпа шега, уж пълна с много самоирония, ала покрай последните събития около кризата, еврото и разтърсването на ЕС запридобива очертанията на нещо като мрачно предсказание. Така или иначе не хванахме влака за ЕС, когато той победоносно хвърчеше, а в лош момент. Каквото и да стане със съюза, разбира се, най-малкото ние ще сме му проблема, както и не ние съсипахме някога Хитлер или изработихме Горбачов. Ала липсата на собствена посока или хващане на погрешната, някак си удивително съвпада с глобалните крахове, а от подемите сме все встрани. Лош късмет, геополитика или нещо друго? Кой знае, но със сигурност при държавите е като при хората – това, което сам си направиш, нищо извън теб не може да ти го направи или поне не чак в такава степен.
Троянски кон или без късмет
