Доктор Станимир Стефанов, който работи като общопрактикуващ лекар в Ямбол, но е част и от екипа на Спешното отделение в ямболската болница разказва в откровено писмо за ежедневието в болничното заведение, за стреса в работата и зачестилите случаи на агресия от страна на пациенти и техните близки към медиците. Поместваме пълния текст на писмото.
Обръщам се към вас, като към търсещи и уважавани от мен журналисти, с молба да погледнете и от другата страна на почти ежедневните новини и коментари по повод лекарските грешки и последствията от тях. Реших да ви напиша това писмо защото съм убеден, че е крайно време на обществеността да се покаже и другата страна на тези събития. Съгласен съм, че тези случили се грешки не са просто грешки – зад тях стоят хора, почернените им близки и няма нищо в този свят, което да утеши мъката и загубата им. Всеки отговорен лекар преживява болежките на пациентите си и в съзнанието му винаги остава травмата от неспасяемите случаи.
Преди да изложа същността на писмото си, искам да кажа, че не оправдавам и не съм съгласен с всички упреци отправени към лекарското съсловие.
Стара поговорка казва „Всяко стадо си има мърша“ – но когато цялото внимание е насочено към лошата част на стадото, хубавата остава в нейната сянка. Така всички ние, останалите лекари, които сме кандидатствали и завършили с желание, започнали сме работа с мисълта да помагаме на хората и сме работили с душа и сърце години наред, сега понасяме негативите на всички тези медийни настройки на обществото заради грешките на „мършата в стадото“. Едва ли можете да си представите какво ни се налага да търпим като отношение от страна на пациенти, дошли с болката си, с надеждата да им се помогне и в същото време настроени и заредени със страх да не им се случи нещо лошо при лекаря, настроени от поредната информация за лекарска грешка.
През последните седмици да се работи като лекар е геройство. Всяко дежурство в болницата, в която работя, става все по-тежко, все по-трудно и все по-опасно за живота на медицинските работници и ако не се направи нещо, ще започнат да се появяват и новини за убити по време на работа лекари. От 18 години работя като лекар в родния си град. През тези години няма написани срещу мен нито една жалба и нито едно оплакване, но … това не означава, че към тази минута, в която пиша, не се страхувам за своя и за живота на моите близки. Вече всяко дежурство, за нас лекарите, е опасно. Заплахите и обидите станаха толкова много, че се замислям дали, това което правя, като работа, като отношение към пациента, си заслужава унищожените нервни клетки и пропуснатите семейни моменти. Работя в Спешния портал на МБАЛ „Св. Пантелеймон“ гр. Ямбол още от създаването му и мога да разказвам много за това време, но след снощното дежурство реших да ви напиша. За пръв път в трудовия ми стаж се налага да викам на два пъти полиция и охранители /СОТ/ в рамките на 12 часовото ми дежурство. От няколко години работя на половин щат в болницата и след като прочетете писмото, помислете какво биха Ви разказали колегите ми, които работят на пълно работно време.
И така – причината да ви пиша – На 09.12.2011г. в 20.00ч започна нощното ми дежурство, на което съм единственото висше медицинско лице в отделението, защото в тази болница, както и в много други в Спешните портали има само по един дежурен лекар с две медицински сестри. Те трябва да обслужват пострадали от катастрофи, инфаркти , инсулти и заедно с това пострадали от сбиване след напиване. Започнах да приемам пациентите един по един – и чакащите в чакалнята, и тези, които линейките карат от домовете им. Дежурството протичаше нормално, като всички пациенти бяха уточнявани и обслужвани. Около 3ч сутринта вече на 10.12.2011г., когато се случи първият инцидент, заради който повиках за съдействие полицията и СОТ. В болницата нощни дежурства не полагат всички специалисти – те остават на разположение в дома си. При нужда от консултация те биват вземани от дома с болнична линейка. Това налага изчакване от страна на пациента, за да му бъде оказана нужната помощ от специалист. Когато обаче пациента е настроен негативно към помагащия му лекар, вследствие горе споменатите медийни информации, той приема че това забавяне е животозастрашаващо и започват заплахи и обиди. Пациентът тръшка, чупи вратата на очното отделение, където вечер е дежурна само една сестра и може би си представяте ужаса и страха, които тя е преживяла. Санитарката, която придружава пациента до отделението, се върна бягайки, защото се е уплашила за собственния си живот. Повиках полицията, а междувременно пациентът бе обслужен и от очния специалист – в рамките на 10 – 15 мин от извикването му по телефона с последващия преглед. Дежурството продължи и в 05.50ч в чакалнята дойде поредния пациент с раничка около 3-4 см на лицето, която налагаше поставянето на шев, като минути преди неговото идване, с линейка бе докарана жена с коремна болка в тежко състояние. При настойчивото звънене от страна на пациента с раничката, която всъщност не е никаква опасност за живота му, аз излязох да го помоля за няколко минути търпение, за да направя назначенията на пациентката с коремната болка … и … отново обиди, заплахи, налитане на бой и … отново полиция, СОТ. Представете си, че сте на мое място – за какво ще мислите в този момент? – за живота на пациента, за сигурността на медицинските сестри, за които носите отговорност по време на дежурството защото са на Ваше подчинение и изпълняват Вашите назначения или за своята си сигурност. Полицията дойде на повторната молба за съдействие, но дори и в тяхно присъствие пациентът продължи да се държи по същия начин, като полицаите го успокояваха. В 06.10ч, след 20-минутен престой в Спешно отделение с
вече обработена и зашита рана, пациентът ругаейки бе изведен от полицаите. Опитвам да опиша случилото се накратко, но с достатъчно подробности, за да можете ясно да си представите причините, които ме накараха да напиша това писма. След тези две случки, на никой от тези пациенти не бе приложена някаква полицейска мярка – задържане, порицание или каквато и да е друга мярка за хулиганското им поведение.
В Спешното отделение оставаха още 1ч 50 мин. до края на дежурството. След тези пациенти, които сами си бяха предизвикали състоянията, в 07.00 ч докараха пациент с миокарден инфаркт и кардиогенен шок. Как този пациент бе стабилизиран и откаран в местната кардиологична болница – и да ме питате не мога да ви кажа. Да, този пациент бе стабилизиран за момента и преведен в специализирано лечебно заведение. Как издържаха моите нерви,
как успях да свърша служебните си задължения, как помогнах на пациента, който наистина се нуждаеше от моята помощ? – въпроси, които ние лекарите много често си задаваме в последно време. Не искаме да мислим за такива 20 минутни преживявания защото те са едни от най-рисковите неща, които могат да ни се случат в живота. При един такъв пациент не можем да знаем какво ще направи спрямо нас, докато всички ние сме ангажирани да му окажем помощ.
Написах ви това, за да мога да предизвикам някакъв интерес да се показва и другата страна на случващите се лекарски грешки. Та ние сме обикновени хора, като всички останали. Не сме богове. Рядко се мисли за нас, като за нормални хора, които чувстват, мислят и имат своите човешки недостатъци. Какво щеше да ме оправдае, въпреки състоянието, в което се намирах, ако не бях оказал нужната помощ на пациента с инфаркт и той беше завършил летално? – щеше ли да ме оправдае случката от преди 50 минути? – мисля, НЕ. Нищо не може да ме оправдае. Съвестта ми нямаше да го приеме никога. Тогава се замисляме … Кой ще разбере нас? Как работихме аз, лекарят, с двете сестри? Как реанимирахме пациента? Никой, нали? И нямаше да има оправдания и нямаше да има снисхождение, че сме били в очакване на поредната заплаха, на поредните обиди, на поредните унижения. Камерите са записали всичко, но ще го види ли някой? А, в следващия момент, с трудовите възнаграждения, даже и дело не мога да си позволя да заведа. Не се оплаквам – имам семейство, работя на две места, живея поне спокойно, но … как да покажа на хората, на управляващите, на протестиращите какво в крайна сметка се случва. Съд за този пациент – не мога да си го позволя, но с даване на публичност, каквото целя с това писмо – ДА, това мога.
Дано с написаното съм предизвикал интереса ви, за да проверите този случай, а ще бъдете изненадани, колко още ще научите покрай това. Не мога да ви опиша какво чувствам в момента, и колко много разчитам, това да придобие гласност защото след това и други колеги, обичащи професията си ще ме последват. България ще разбере: Първо – защо се случват лекарски грешки. Второ – защо ежедневно страната напуска поне един лекар. Трето, но не на последно място … и ние сме хора. Общественост, правителство и управляващи трябва да гледат на нас както на всички останали.
Благодаря ви за отделеното време, ако сте прочели писмото ми, и ще ви бъда още по-благодарен ако проверите всичко, което написах и то получи гласност по някакъв начин.
С най – добри чувства:
д-р Стефанов