Оскотяваме бавно, неусетно почти, много видимо всички заедно и едновременно, нали? Защото живеем два живота, един пред другите и един пред себе си. Когато сме пред другите, критикуваме и недоволстваме срещу недъзите и корупцията. Когато се отнася за собствения ни мир, даваме мило и драго за да се съхраним. Такива са реалностите. Страхът, дали ще останеш на работа, притесненията дали въобще ще намериш работно място, независимо дали си млад специалист или човек с опит, е равностоен. Защото очакваш отнякъде светлина и независимо кой е Спасителят се хващаш за него. Няма значение от какъв политически нюанс ще изгрее Той. За теб, Той е най-важният
и не даваш дори прах да падне върху гърба му.
Принуди ни какво? Кризата! Тя унищожи сигурността, спокойствието, вярата в нас самите, вярата в доброто и почти изкриви човешките отношения, за които всеки от нас тайно мечтае и чертае в сънищата си. Илюзии, нали? За парите ли продаваме гордостта си? Не! За оцеляването! За парчето хляб на трапезата и за платените сметки в края на месеца на монополистите. Другото, което е между оцеляването и мечтите ни, как се нарича? Поетът го нарича мигът, когато ни спира дъхът. А това е животът, единственият, за който поправителен изпит няма. Живот и то какъв? Но не както го нарича поета „без маска и без грим, озъбено, свирепо куче“, а този, в който маските се превръщат в собствената ни същност.
Живот и то какъв?
