Българинът винаги търси по-лесната работа, без много усилия, с добро заплащане, добър имидж и с повече свободно време. Работодателите търсят квалифицирани работници, които познават тънкостите на повече от една специалност. Не защото кризата наложи свиване на щата, а защото на никой не му е приятно работниците му да говорят по телефона, по скайпа и във Фейсбук десетки минути и процеса да изостава. Работодателите предпочитат работници, които са били в странство. Първо защото хората се придържат към дисциплината, второ защото работят и не си пилеят времето, трето защото знаят какви могат да бъдат последствията след всичките тези разтакавания.
И тези хора си личат отдалече. Те не се оплакват, а приемат условията, такива каквито са. Тези, които не знаят какви са порядките зад граница, обичат повече да философстват, да надничат в канчето на другите, да търсят причините извън себе си. Малко наивно звучи оправданието, че там, някъде има установи правила, които се спазват, а не се заобикалят. А тук – правилата са на книга, реда е за това да се нарушава, всеки си мисли, че дава и работи повече от другия, а получава жълти стотинки. Но там, ако не се доказваш всеки ден, ще загубиш работата си и няма на кого да разчиташ освен на себе си. За това българите, които са работили години извън страната, работят наистина. Не случайно работодателите у нас ги предпочитат. И едва ли оправданието, че там работиш, но знаеш какво получаваш, а тук е обратното, ще векува навеки. Защото времената се менят, но и нравите. А ние променяме ли съзнанието си?
Променяме ли се?
