Отмина деня, когато всеки от нас трябваше да поиска прошка от роднини, близки и приятели, но да прости и на себе си. За повечето от хората, този ден, е по-скоро отживелица и е резултат от патриархалното възпитание. За други, това е свързано с човешките отношения, които са най-важни в ежедневието. Независимо, че традицията повелява по-младите да искат прошка от по-възрастните, днес, в 21 век, ситуацията предполага и обратното. Защо хората трудно казват“прости ми“? Защо не искат да „преклонят“ глава и да кажат „извинявай“? Въпрос на гледна точка. Някой са толкова уверени в своите действия, и в своя нарцисизъм, че се изживяват като богове, а боговете не грешат. Други не знаят как се дава прошка, тъй като не могат да простят и на себе си.
И всеки пак, да простиш не означава да забравиш. По-скоро означава да си припомниш или да запомниш, че никой от нас не е съвършен и нищо човешко не му е чуждо. Да простиш, означава да признаеш, че всеки от нас има своите успехи, но и несгоди, а грешките в повечето случаи са свързани със стремежа да бъдем честни. Практиката показва, че в състояние на афект изричаме думи, за които после съжаляваме. Тук, ще ви припомня приказката за мечката и дърваря, че раната заздравява, но лошата дума не се забравя. А в ежедневието все по-често забравяме, нещата, които не оценяваме. Не оценяваме, че любовта е много по-важна, от това непременно да сме прави. Не оценяваме, че светците се намират в църквата, а на нас нищо човешко не ни е чуждо. Но, въпрос, не само, на възпитание е да поискаш прошка, но и въпрос на мироглед. Защото който може да прости, ще получи и прошка.
За думите и традицията
