Имаше един много стар виц, в който ставаше дума за едни работници, на които спрели да им плащат заплатите и те започнали да роптаят под сурдинка. Собственикът ги събрал единия месец и им съобщил, че и през следващия ще е така. Никой нищо не продумал. След месец ситуацията се повторила, отново пълна тишина. На третия работодателят се възмутил от овчедушието им и този път казал, че ще ги беси. Тогава един работник все пак вдигнал ръка и плахо попитал: „Ние ли да си носим въженцата или ще ги дават от профсъюзите?“ Вицът е много стар, но все за него се сещам, стане ли дума за миньорите в Мадан и особено сега пък за металурзите в Кърджали. Най-вече последните.
С месеци не получавали заплати, но ходели всеки ден на работа и преседявали осем часа. Не знам кое е по-възмутително и ужасяващо – търпението на работниците или наглостта на такива работодатели, особено пък като се викне, че по-крути мерки при неизплащане на заплати щели да увеличат безработицата. Месеци наред без пари, но на работа – от това по-голяма безработност и бездоходност, здраве му кажи. Всъщност тези т. нар. работодатели виреят, защото работниците са именно такива, каквито са – най-много да попитат дали сами да си донесат въженцето. А като капак и защото държавата го позволява. Тя, с всичките си лостове и механизми – проверки, ревизии, съдебна власт, би могла да стъжни живота на всички Валентинзахариевци. Ако ли не – не е никаква държава.
