Напоследък чувам много хора да говорят за „парички“- израз, който винаги ме е отвращавал дълбоко и изпълвал с погнуса. „Не се доверявай на този, който ти говори за“парички“. Той не е способен на нормални човешки взаимоотношения, интересуват го само парите, което не само е пагубно, но е и тъжно. С такъв човек не можеш да живееш, не може и да ти е приятел, защото не се вълнува от теб, а е обсебен от материалното.“, казва баща ми. И е прав. Ако говорим за „парички“, то по тази логика си „живуркаме животеца“, което, като се замислиш, е направо страшно.
Да се отнасяме към парите като прословутия Ебенизър Скрудж от „Коледна песен“ на Дикенс е просто пагубно. Не, не казваме да бъдем безсребреници – всеки работи за пари, животът ни е обвързан с вечните сметки, наеми, заеми, лизинги и т.н., но „парички“? Това е вече пълно оскотяване и прини-зяване на човека и човешкото у него. Да, случи ни се да живеем в интересни времена, които до голяма степен и ние си ги направихме трудни, но трябва да се съхраним като хора. Ако говорим за „парички“, значи сме достойни за съжаление бездуховни еснафи, лутащи се в битовизма като мишка в лабиринт. Е, ами кога ще живеем? Знаем, че парите са добър слуга и лош господар. Нека те да ни служат, а не обратното. Моля ви, говорете за пари, не за „парички“. Нека съхраним хуманното в човека в трудните години на глобална криза, не само икономическа, но и на човешката идентичност, която по всичко изглежда ще надмине измеренията на Голямата депресия от 30-те години на миналия век. Нека преди всичко да бъдем човеци, а не „човечета“.
Парички, парички
