Твърде много неща у нас се случват бавно, прекалено бавно. В едни случаи с основание търсим интерес. В други обяснението е единстве-
но и само в ориенталската инертност, на която сме подвластни. Минавам вчера край военните поделения след училище „Хр. Смирненски“ – всичко там е като двореца в приказката за спящата красавица – погълнато от треви и дървета, сградите – рухнали. Защо военното министерство се бави да предостави терена на общината, на нас простосмъртните не е съдено да знаем. Същото бавене бе и за Червен баир, та той смени собствеността си, едва когато бе тотално обезкостен. Или друг пример, но за различни скорости. Делото за бито дете в Русе стои една година в предсъдебна фаза, но журналистът, писал за случая – вече е осъден. Имаме бавно правосъдие – от прекалена забавеност то престава да съди право. Имаме забавен преход, който се превърна в норма на живот… Допълнително тук важи „Всяко чудо за три дни“. Бавенето води до забрава, а човеците и като цяло обществото без памет са лесно манипулируеми.
Бавно, бавно
