Ние, българите, както справедливо отбелязва една чужденка – героиня от пиеса на Яворов, сме напълнили календара си с празници, но не носим нито един от тях в душата си! Противим се някак на туй и други подобни заключения, намираме ги пресилени, мъчим се да ги опровергаем, но инак си знаем, че дори ако не е баш тъй, пак е права тази далечна жена. Много са празниците ни, но малко от тях ни носят радост, защото са малко истинските празници, а много измислените, често чужди на народния дух празници. Един съвсем красноречив пример в това отношение е Денят на Великата октомврийска революция, който бяхме принудени да честваме задълго, но сякаш бе малко да честваме един чужд празник, та ни задължиха да празнуваме и Деня на Съветската армия, и Международния ден на труда, и Международния ден на жената и какво ли не още.
Тези, така наречени празници, всъщност, бяха празник само за тези, които са се облажили от Съветската окупация, а за нормалните хора бяха тъжни, печални дни, в които се напиваш от мъка, не от радост. И, понеже сме непримирими, понеже копнеем, все пак, за истински празник, побългарихме Осми март, който изобщо не е ден на жената, а е ден на Международната женска солидарност, т.е. комунистически празник, измислен не случайно от Долорес Ибарури, не от някой друг. Ние си го честваме и досега, но без да мислим за комунистическата солидарност, а кълнейки се, че се напиваме безпаметно, заради обичта и уважението към любимата жена. Горе-долу същото е дереджето и с Първи май, бяга ни солидарността и там, но пък е хубав, вълнуващ, пролетен, този празник, който е прелюдия към Гергьовден, един от най-истинските празници на българина. И, понеже е дума за празниците в календара и празниците в душите, ако е пусто в душите ни, виновни са, преди всичко, вчерашните властници, които направиха чудеса, за да зачеркнат някак, за да поругаят народната вяра и традициите. Тъжни бяха чудесата им, печални и смехотворни, защото като видяха, че народът продължава да чества забранените празници, решиха да ги нагодят към своя, перверзен, партиен календар. Перверзен, казвам, защото бе не просто подигравка, а същинско светотатство, да обявиш най-светлият християнски празник, Великден, за Ден на птицегледача, а Деня на Свети Георги Победоносец за Ден на овчаря. А поведението на властниците бе още по-перверзно, защото правеха чудеса и за да попречат на хората да прекрачат църковния праг в Святата нощ на Рождество Христово или на Възкресение Господне. Помним не само забраните,табутата и гонките, но и туй, че тъкмо навръх празника, тъкмо в часа на тържествената литургия, постната ни телевизия ставаше неочаквано пищна. Празник, макар и перверзен, но празник за душата, бе и тази чудовищна подмяна на големия християнски празник, щом се сбъдваше мечтата на някой, който цял живот е мечтал да види концерт на Том Джонс, да речем. И тъкмо тази подмяна, а и още куп комунистически изобретения, показват защо нямаме празници в душите си, но проблемът, ако говорим сериозно, е по-стар, пък и не по-малко драматичен, та затуй е разтревожил още Пейо Яворов. Ние, мисля си сега, ако искаме за вникнем в диалектиката на празника, освен традиционните християнски празници, трябва да имаме и по-специфични, наши, нашенски празници. И, преди всичко, трябва да устроим, може би, Ден на излъганите надежди, тъжен празник, каквито са повечето от празниците ни, но нужен, поучителен, вразумяващ. Защото нашата нова история, следосвобожденската, най-общо казано, е низ от напразни, излъгани надежди, от напразно разпиляни мечти, сила и енергия, от национални трагедии. Да, тъжната реалност сочи неумолимо, че там, където трябваше да тържествува народният дух, там къде трябваше да ликува българският народ, има трагедия, народна трагедия, национална катастрофа, тъжен погром. Ние сме нещастен народ, с тежка историческа съдба, която не ни е ощастливила кой знае колко и след постигнатото с толкова славни, незаменими жертви, Освобождение. Ние сме лъган народ, към които са безмилостни и великите сили, и чуждите династии, добрали се до български трон, и родните политически негодници. Ние, за капак, сякаш сме и кутцузлии, народ без късмет, без исторически шанс и перспектива, осъден да се свива в натрапените му, измислени от недоброжелатели граници, орисан да не постигне никога Целокупна България. И нещастията, и лъжата, които ни превръщат във вечни заложници на национал н и те блянове, които са повод за толкова войни и страдания, започват буквално в първия ден след Освобождението. Санстефанският мирен договор, прелиминарен, предварителен недействителен, който ни обещава щедро Санстефанска България е истинска подигравка с нашия народ, защото наместо мечтаните територии ни ощастливява с руска окупация. И е странно, че след като зачеркнахме – Слава Богу! – зловещият Девети септември, постигнат със съветската окупация на Отечеството, избрахме за нов национален празник Трети март, т.е. денят на руската окупация. Далеч по-български празници, на които по-приляга да са национални празници, са Денят на Съединението и Денят на Независимостта, макар че и те не са се утаили в душите ни. Ето я пак аномалията, ние не усещаме истинските празници, неспособни сме да вникнем в тях, да ги обемем, но за сметка на това, мнозина сред нас носталгират, колкото и невероятно да е, по Девети септември, че и по Седми ноември. Няма аномалия, всъщност, няма нищо невероятно, закономерно е, щом сме възпитани лошо, комунистически, а няма кой да ни превъзпита, няма кой да мисли за морал и ценности, когато се разпада един свят, а новият не е изкристализирал. Все се сещам, като ме налазят такива, нерадостни мисли, за една фраза на Нобеловия лауреат Октавио Пас, която безбройните адепти на пазарното стопанство и кресливите демократи е добре да запомнят. Пазарът знае всичко за цените и нищо за ценностите! – предупреждава мъдрият мексиканец, а нашите политически тарикати и икономически гешефтари, едва ли знаят всичко за цените, но със сигурност изобщо не се интересуват от ценностите. И затова сме на този хал, затова нямаме това, което другите имат, а освен всичко друго, нямаме и празник в душите си… Нелепо е, но ще си призная, не това исках да напиша, за славната стогодишнина от Балканската война исках да пиша, за още един от нашите големи, но тъжни празници, един от празниците на излъганите ни надежди. Щеше ми се да напиша, че не бива да разчитаме на шумотевицата, на празната гюрултия в тези паметни дни, а е добре да вникнем в този и славен, и тъжен юбилей, да се поучим от него. Защото ще са ни нужни, не се съмнявам, възторзи като онези, тогавашните, отдавна забравени, поругани, загубени възторзи! Нужни ще са ни, а ще ги намерим, отново ще повярваме в себе си, само когато е стоплена от празник, от истински, наш, обичан празник душата ни, изтерзаната народна душа…
Непразнични мисли за светлите празници
