Щастливата Калинка – нея Бог да я съди. Защото пък очевидно тук долу на грешната земя просто няма кой да го стори. Да фалшифицираш диплома от чужд университет, да покажеш среден пръст на цяло едно правителство, да пишеш неуморно доноси срещу другарчетата си, да управляваш чужди милиони – или да не ги управляваш, все едно! – то си е за присъда като за Гинес. Впрочем тия условни години също са си за Гинес, но както и да е…
Тъй че вече изобщо не ми е тъжно за тая калинка.
Тъжно ми е обаче за правосъдната министърка.
Защото на нея й било „много тъжно“ и я „притеснява“, „че един млад човек се е отказал да учи, а е фалшифицирал дипломата си.“ (Мен ако питате, младият човек е хвърлил къде-къде повече зор, нерви и умения тъкмо като е фалшифицирал една диплома.)
Значи не й е тъжно, че зад условната присъда и зад това светкавично споразумяване хората подозират нещо много тъмно и съмнително.
Не й е тъжно, че двама осъдени хайдука спокойно напускат страната, като преди туй се отбиват да си вземат стотяхто хиляди лева джобни пари, наричани нежно „парична гаранция“.
Не й е тъжно, че магистрати се правят на шутове, за да чопнат райски кътчета по морето.
Не й е тъжно, че басбая висш магистрат трайно си е спечелил титлата „съдия на мафията“.
Не й е тъжно за това, че българският съд заради всичко това е станал за смях на щастливите кокошки и щастливите калинки.
Госпожо министър, хич да не Ви е тъжно за калинката.
Тя ще се оправи всякак.
Но за съда се съмнявам…
Тъжно? Много!
