Фразата е на полковник Борис Дрангов, един достоен българин и голям мъж, който е неуместно, като че ли, да споменаваме наред с днешните герои. Хрумна ми обаче, кой знае защо, че ако Бойко Борисов или Цветан Цветанов, да речем, се сещаха по-често за исполините на българщината, щяха да имат по-добра съдба и те, и тази страна. Казвам не случайно „тази страна“, т.е. както я наричаше един от нейните премиер-министри, „незабравимият“ Филип Димитров. Казвам го, за да подчертая , че отношението към тази страна е същото и когато него го няма, когато отдавна-отдавна е преминал в небитието, забравен и оплюван безмилостно, ако някой случайно се сети за него. Никой не се е поучил, види се, от тежката, нерадостна съдба, на този някогашен премиер, който бе и партиен лидер, че и писател, както Бойко Борисов сега, е и премиер, и лидер, и футболист, да речем.
Тази страна е на този хал, заради това, заради особеностите на нашия политически климат, които не влияят добре, може да се твърди със сигурност, на повечето от родните премиери. Мегаломанията, която ги гони, чудовищната самомнителност, съчетана с чувството за безнаказаност, са пагубни, ще повторя, както за тяхната политическа кариера, така и за нещастната ни държава. И ако техният провал, логичен и закономерен след безбройните им издънки, е някаква утеха за изтерзания народ, то поредният провал на държавата не вещае нищо добро. Така или иначе, тъжната политическа аритметика, позната единствено по нашите земни ширини, не вълнува нито самозабравилите се домашни лидери, нито нещастният, но виновен сам за нещастията си, български народ…
Иде време, носи бреме!- тази сакрална фраза, изречена от големия патриот, за да вдъхнови воюващите българи, пасва прекрасно и на нашето раздърпано време, защото носи бреме, тежко бреме, и на управляващите, и на народа. Управляващите, като че я,й, не могат, или по-скоро не желаят, да схванат, че рейтингът им, макар и бавно, неумолимо се топи, а народът пък, макар да е жестоко разочарован, за пореден път, сякаш не може да прежали любимците си. Абсурдната идилия, милата, родна картинка, и в този случай, подсказва политическата незрелост и политическия инат на българина, както и присъщата му опърничавост, които не бива да ни изненадват, щом се повтарят тъй натрапчиво всеки сезон. По-изненадващото би трябвало да е туй, че и премиерът, този стопроцентов българин, не е пощаден от присъщите на националния характер негативи, пък и няма край него никой, очевидно, който да го предпази от някои увлечения. Фатални, бих казал, са премиерските увлечения, щом не си дава сметка, че в последната година на мандата еуфорията се разпилява, а възторжените фенове на властта намаляват. Встрастилият се в няколкото изпитани роли премиер, ту на мачо , ту на човек от народа, очевидно не знае, че най-лесно, най-неспасяемо се износват най-популярните, най-обичаните роли. Любимият вчера актьор, днес е омръзнал на всички типаж, неподходящ за нова роля, изхабен изчерпал се играч – така е в театъра, така е и в живота! Тази азбучна истина обаче, повидиму, не интересува Бойко Борисов и той, със свойствената си арогантност и мачовщина, намирисваща на Балкански бабаитлък , бодро обявява, че не той и неговото правителство, а презряната и сатанизирана тройна коалиция, са виновни за новата, пагубна за обеднелия народ, цена на тока. Тази поза, задълго успешна, защото пасва на комплексарските душици, които са вечни пленници на неуместната си грандомания, неусетно се превръща в съвсем неуспешна. Не знам дали има кой да предупреди и за това премиера, но инак съм сигурен, че тези, които вчера бленуваха силната ръка, днес са разочаровани, че се пипа бабешки. Известно е, още от римско време, че обезвереният, озлобен народ, деградира морално и иска, ако не хляб, поне зрелища. И ако предизвика такава еуфория появата на Бойко Борисов на политическата сцена, то е, защото отдавна разочарованите и озлобени нашенци, виждаха в Генерала човекът с желязна ръка, който ако не ги нахрани, поне ще накаже безмилостно грабителите им. А то, какво излезе, вайкат се сега тези наивници, излъгани отново, наместо да се разправи с грабителите, тази власт, която припознахме като нова и наша, доведе нови грабители, както всяка власт. Народът, като че ли, поумнява по-бързо от властниците, макар и мъчително, макар и с неохота, той съумява да проникне в диалектиката на битието и да осмисли поредния си провал, поне временно, до следващия провал. По-упорити са нашенските властници, вкопчили се във властта, превърнали държавата в дойна крава, те решително не вярват, че ще им се изплъзне келепира и са склонни към жестоки самозаблуждения. Една от най-популярните, съвсем подходяща за конкретния момент самозаблуда, е оптимистичната, но съвсем неуместна констатация: „Силни сме, много сме!“ Дважди по-неуместна е тя, задължително е да се отбележи, когато излиза от устата на премиер, когото упрекват, че изпълнил едва 12 процента от тържествено дадените 530 обещания. И трижди по-неуместна е, когато се прави в навечерието на четвъртата година от мандата, когато рейтингът е разпилян наполовина, докато основният политически противник е удвоил резултата си. Бойко Борисов, очевидно е, прави гаф след гаф, а в неговата партия, очевидно е и това, е заобиколен от ласкатели и угодници, които не желаят, не смеят, да го посъветват някак, внимателно, да коригират, поне частично, непремерените му думи и жестове. Защото неговите гафове, грандиозни, но смехотворни и някак симпатични, като този, например, когато нареди на президента да използва правото си на вето и спре внесен от неговото правителство закон, може да не са тъй пагубни за рейтинга му, а наопаки. Но има и такива, които са направо съсипващи за рейтинга му, които раждат не просто разочарование, омраза раждат, а такива са, не е трудно да се досетим, щедро обещаваните по-ниски цени на природния газ или електроенергията, които изведнъж се оказват страшно високи. Българинът, нека припомня, мисли бавно и с неохота, защото се съмнява в себе си, защото знае, че е неспособен да намери отведнъж правилният отговор, но измислил го най-сетне е непреклонен. Не разочарован, подчертавам, а непреклонен, той се усеща излъган, ограбен и жадува отмъщение, иска наказание за тези, които са му донесли нерадостните изживявания. И най-предсказуемото, най-малкото наказание, разбира се, е отрицателният вот, но нашата отмъстителност, нека не забравяме, не спира дотук… Иде време, носи бреме! – светлите думи на полковник Борис Дрангов, са и мъдри думи. И, ако проумеем това всички, навреме, а не според табихета си, ще спечелим вкупом, а ако не го проумеем, ще се лутаме отново на изборите, които биха могли, макар и предизвестени, да ни донесат по-леко или по-тежко бреме…
Иде време, носи бреме!
