От доста години вече за България не е особено актуална поговорката „Държава, която не храни своя армия, ще храни чужда“. Ние уж храним своя армия, но чии интереси всъщност тя защитава? Едва ли България има, или някога е имала свои интереси в Близкия изток, да речем. В страната ни понятието „професионален войник“, въведено след отпадането на задължителната военна служба, придобива с всеки изминал ден смисъла или на наемник, или на общ работник в някое поделение, или пък на държавен хрантутник, ползващ се с доста привилегии.
Ето че започнаха явно и самите военнослужещи да осъзнават, че на тях се гледа като такива. Така наскоро Пловдивската военна култура излезе с новината, че близо 3500 военнослужещи от Пловдивския район доброволно се били отказали да получават средства от бюджета на Министерството на отбраната за квартири. По-интересен обаче е коментарът на баш-военноокръжния прокурор на Пловдив, според когото отказалите се са вземали неправомерно пари и са с гузна съвет. Интересно също така е твърдението на същия, че за 3 години след масовите проверки на Военна прокуратура и десетките образувани дела за далавери с квартирните пари, наполовина е намалял броят на военнослужещите, получаващи , средства за квартира. Очевидно се получава сериозно противоречие -едно е заради гузната им съвест, а съвсем друго – проверките и образуваните дела. В крайна сметка можем да приемем, че гузната съвест“ е по-смекченият вариант на заплахата от съд сред военнослужещите. Явно прокурорските проверки смекчават „храбростта“ на българския войн.
Велик е нашият войник
