Приликите не са там, където ни се привиждат!

По някакви напълно неясни – поне за мен – причини напоследък все по-често се търси някаква прилика между ставащото сега и онова, което ставаше през януари и началото на февруари през 1997 година. А то комай никаква прилика няма – дори и ултрасите тогава не бяха това, което са сега, и тяхната задача я изпълняваха едни цлалко по-други индивиди и тайфички.
Тъй че между сега и тогава има само разлики, и то много- много съществени.
Най-малко две.
Едната е, че тогава имаше мощна политическа формация, която все още не беше оцапана с власт, и начело се бяха появили лица, (за които още нямаше как да предвидим,че твърде скоро няма да искаме да ги виждаме.) Управляващите вече им знаехме и кътните зъби, но другите още бяха неопетнени, наистина.
То нямаше и кога да се оцапотят де. Бяха ни се изредили само три-четири пра­вителства, хем едно­то беше „преходно“, другото се наричаше служебно, а онова на Филип Димитров нема време да се око­пити, пък какво оста­ва да почне да краде.

Днес управляващи­те пак се олицетворя­ват от фидоски, Мо­зъци и „Мони, цункай Джиджи“, но затова пък имаме опозиция, олицетворявана от личности, които наис­тина са оплескани до ушите. Хем по някол­ко пъти и по няколко линии.
И си мисля, че оно­ва онемяване, (да не кажа ужасяване) на депутатите от Коа­лиция за България, когато госпожа Цецка обяви резултатите от гласуването „За“ оставката на прави­телството „Борисов“, беше породено имен­но от фаталния въ­прос: „И кво ще пра­вим сега?“ По-точно от ясното усещане за цайтнот: когато и да са изборите, времето пак няма да е доста- тъчно, за да се убедят всичките тия Май, Корнелии, Миковци, няколко бройки Ру- меновци, и особено пък Кутевци и Добревци, да се прежалят в името на лявата идея, (ако въобще някога са били там само в името на тази идея).
Няма време и да се извадят от сенките нови хора, но да се извадят убедително, а не да ми карат по предизборните клипове бракувани трамваи и да юркат червени ферарита, дето струват колкото на половината Ямбол пенсиите – уж било някакво презареждане. Презаредиха и какво? Пак те се
качиха.
Няма да се прежали, естествено,и Сергей Станишев…
И като съзнават ясно тая работа – де­путатите от ляво се хванаха за главите.
А през 1997 година тогавашният Съюз на демократичните сили, хеле пък като прерасна в Обеди­нени демократични сили, нямаше Как да бъде обвинен в наличието на компроментиранимуцуни. Там още нямаше как да са се ояли с власт, просто защото бяха стояли на власт, та не бяха сколасали още да се освинят. (Бързо-бързо успяха да го направят, но това е друга история, която приключи срамно през лятото на 2001 година…) Мигар можеше да се разпознае тогава, че на едного от тях ще му викат „Мистър 10 процента“, друг ще гърми кьорфишеци около мавзолея, а същевременно ще му се носи славата, че е мистър повече процента. Надежда Михайлова например все още беше Хубавото Наде и кой да ти каже, че ще стане обикновена ренегатка. И прочие, и прочие.

Още служебното им правителство („им“, защото си беше баш правителство на СДС) впечатли ако не с друго, то поне с това, че „укроти дола­ра“ (а после на Иван Костов му оставаше само да махне трите нули от лева)… Нико­га не съм симпатизирал на СДС, на Иван Костов пък хич, но не мога да си кривя душата и да викамна черното бяло (или обратно).
Втората огромна разлика между тога­ва и сега се състои от една дума: ПРЕЗИ­ДЕНТ! Не ми се про­верява дали по време на площадния ентуси­азъм Петър Стоянов вече беше встъпил в длъжност или все още беше „елект-президент“ – май по- скоро беше второто, защото президент си беше все още Желю Желев, ама той пред­почете да не се пари с горещия картоф и го караше на увол­нение. И вместо да мънка героично, че „ще бъде при граж­даните“, президентът Стоянов просто оти­де сред гражданите. Дали е имало тайни договорки между Ни­колай Добрев и Иван Костов в ресторант „Копитото“ на Витоша (според както раз­тяга интригата един виден журналист), не знам, но знам, че президентът Стоя­нов убеди Първанов и Добрев да върнат връчения им мандат за съставяне на пра­вителство. А Росен Плевнелиев поне за­сега само приказва.
И въобще, мен ако питате, сегашните събития по-скоро приличат на… седмиците след 10 ноември 1989 година. По-точно след 18 ноември, когато всъщност за­почна всичко.
И си приличат по две на пръв поглед смешни, но всъщност наистина важни неща стига да гледаме сериозно на тях.
Първото беше това, че и тогава телеви­зията се превърна в говорилня. Нови­нарските емисии по някогашните „първа“ и „втора“ програма продължаваха по два часа, а Панорамата в петък вечер може­ше да го откара до среднощ. Сега е съ­щото. Тогава Лиловци, Лукановци, Добри-Джуровци бяха окупирали студия и екрани, но непознатите до преди ден-два брадати рошльовци вече ги отместваха, та трябваше да минат години,преди да раз­берем, че повечето от тях са го правели това отместване по партийното поръче­ние на отместените. (Или поне по заповед на водещия ги офи­цер, откъдето тряб­ва.)

Сега е дибидюс съ­щото. Само дето сега стари муцуни са оне­зи, които някога бяха възторжени млади хора и страхотни демократи: станали са оядени консер­ватори, каквито със сигурност ще станат в най-скоро време и тия, които сега разблъскват множество­то с лакти и излизат отпред да ги хване камерата. Че пък от­горе на всичко и те­левизиите вече са много, та и тарикати­те са много, понеже не могат да успяват да търчат от студио в студио – все в някое друго ги изпреварва друг бунтовник.

И никак дори не се шегувам. Прос­то започна голямото плямпане, а голямото плямпане е само на­чалото на голямата пушилка, която има за едничка цел голя­мата подмяна и голя­мото прецакване.
А втората прилика се нарича „Кръгла маса“. Онази „Кръгла маса“ впоследствие се оказа синоним на голямата задкулисна шашма „ти на мене – аз на тебе“…
Сега дори имаме цели две кръгли маси, което спокойно може да означава, че и прецакването ще е двойно.
Има и трета при­лика.
Онези, на които най-първо им накипя и излязоха гневно на улицата, могат още от сега да се смятат за задгърбени. Техните искания, тяхната мъка и тяхната безсилна ярост е последна грижа на онези, които вече се готвят да ги натикат обратно в дупката на безгласността.
Точно както се слу­чи с всички онези милиони хора, кои­то чак до лятото на деветдесета година пълнеха площадите.
И вярваха на ония…
И ако сте пропус­нали репортажите от кръглите маси в събота – гледайте да не пропуснете кои ще се курдисатдо прези­дента от тук нататък.
После пак ще си говорим.