Доживях, слава Богу, да видя сърдити млади хора на улицата! Те, тези младежи, не помнят онези знаменити писатели от англо-мериканската литература и още по-знаменитите им герои. Аз обаче ги помня и никога няма да забравя невероятния Холдън Колфийлд или Самотния бегач на дълги разстояния. Ако знам какво е да си гражданин, ако се досещам какво е гражданско общество, мисля си, то е, защото вникнах в техния бунт и тяхното недоволство някога. Сърдите млади хора, може да се твърди, създадоха сърдити млади хора, създадоха обществено недоволство и обществена непримиримост. В буквалния смисъл на думата, щом можа един интелектуалец, като Боб Дилън, да речем, да победи непобедимия Военно-промишлен комплекс на САЩ и непримиримите ястреби в тогавашната политика, факт е, почти невероятен, но реален факт, че каузата на Боб Дилън, която изглеждаше загубена кауза, безнадеждна, все пак постигна прекратяването на Мръсната война във Виетнам.
Случи се това чудо, защото Боб Дилън и шепата интелектуалци, изправили се срещу Пентагона и Ястребите, можеха да разчитат на мощна обществена подкрепа. Войната във Виетнам, единствената загубена от Америка война, нямаше да е загубена, ако народът не се възправи срещу алчността на военнопромишления комплекс. А се възправи този народ, защото разбра, проумя, че тази война е наистина мръсна война, поредната мръсна война! Разбра го, благодарение на Боб Дилън и интелектуалците, благодарение на пацифистите, благодарение на всички, които този път отказаха да следват сляпо подвластното на мръсни игри правителство. Онова време бе време на недоволство, на всеобщо недоволство, не само в Америка, но и в Европа, светът вреше, може да се твърди, бунтуваше се, срещу алчността, хитруването или плиткоумието на политиците. Гражданското общество, което дотогава бе някаква неясна метафора, изведнъж придоби релеф, оживя, всички го видяха и едни му се зарадваха, а други потръпнаха притеснени. Сърдитите млади хора изпълниха площади и улици, шестваха тържествено, може да се каже, победиха инерцията и промениха света. Този свят, днешният свят, е друг свят, по-цивилизован, като че ли, по-хуманен, от онзи… Непобедими са обаче, за жалост, и алчността, и глупостта, та пак се срути бедният наш свят, пак затъна в нищета и бездуховност, пак попадна в смъртоносната прегръдка на кризата. Отново трябва да спасяваме своя свят и своя живот, с всички сили и всички средства, уповавайки се на поругания морал, на забравените, пренебрегваните ценности. Ние, хората, народът, трябва да си върнем света, да си отвоюваме живота, ние, гражданите, а не върхушката, докарала корупцията и безнравствеността, не държавата, която е в плен на олигархичните кръгове. А гражданите, за жалост, са малко, единици, нищожно малко хора и някак несигурни, невярващи в себе си хора, ако са минали през горнилото на комунистическата нощ. Много са самохвалковците, дето се пъчат показно и вдигат празна врява, но те – ако си що -годе интелигентен, непременно ще го забележиш – не са пречка за разпасалите се, за самозабравилите се олигарси или политици. Тъкмо наопаки, те са удобни, твърде удобни, колкото онзи шумен смешник, който вчера храбро уволняваше премиера, а днес храбро му подгъзува. Много са и самохвалковците, закичили се с гражданственост по най-нелепия начин, като са декорирали с това светло име партиите си, но и те не са пречка за самозабравилите се властници. Напротив, смехотворното им политиканстване, опазва, запазва статуквото в най-уродливите му форми, или го прави още по-уродливо, като го украсява с псевдогражданственост. Въобще, мачканите от комунизма хора и облагодетелстваните от комунизма, са неспособни да бъдат граждани, щом са живели в лъжа, сред лъжа, щом са неспособни да видят и разберат реалностите, каквито са. И бунтът им, ако го има, и угодничеството им, което е неизбежно, са само лош театър, гражданска неадекватност, но не и гражданско поведение. Тези хора,дълго притеснявани, дълго обезчовечавани, забравили нормалните си реакции, като не вярват в себе си, вярват в партии. Тези хора следват сляпо поредния роден месия, който е най-често микроскопичен политически мошеник, който не само никого не спасява, а напротив заробва, съсипва, безпощадно и безнаказано, наивния народец. Тези хора и не искат, и не могат да бъдат граждани, защото у тях отдавна е не просто претъпено, а направо унищожено, всяко гражданско чувство. Те, дори ако излязат на улицата, дори ако изпълнят площадите, ще е, защото ги е подскокоросала партията, т.е. за да участват в поредния политически воде-вил. Те не са опасни за властта, за никоя власт, каквато и да е тя! Сърдитите млади хора са опасни за властта, за всяка власт, защото техният бунт е искрен и нережисиран, истински бунт! Сърдитите млади хора могат да ни спасят от мизерията, от безпаричието и духовната нищета, от самозабравилите се, алчни управници, от всичко. Сърдитите хора, които не помнят онова мрачно, несвободно време, само те, свободните, могат да ни дадат надежда и бъдеще. Слава Богу, че ги има! Вярвам-, че те, пак те, ще спасят и България, и света. Появиха се, ето, и на нашата улица, разбудиха бодрите им викове дори заспалия Ямбол. Какво по-добро от това? Иде пролет, повярвайте ми, иде пролет!….
Сърдити млади хора
