Когато започнаха първите и все по-масови протести, в началото, имах известна надежда, че става някакво пробуждане. Това само по себе си бе удивително. Народът, измислил унизителната фраза, че „преклонена главица сабя не я сече“, прочут с мазохистичното си търпение, сякаш учуди сам себе си. И до там. Всичко бе ялово. Единственото и то неискано от протестиращите следствие, бе падането на правителството на Борисов. Едно брилянтно изсулване и никаква отговорност. Партиите – редят листи, пасианси, разиграват си игричките. Протестиращите – разцепени, без истински лица и лидери, безидейни. Ще участват в изборите – с кандидати задължително млади, т.е. без особен опит, консултанти-суфльори отзаде им ще компенсират недостига. Несериозно. Протестите сега ми приличат на едно мощно национално изохкване до небесата и толкоз, керванът си върви. Уви, само модата с живите факли напомня за изригналото страдание.
Изохкване до небесата и толкоз
