Площадното измерение на протестите затихна от самосебе си и това бе съвсем закономерно, колкото и малцината останали по площадите да негодуват срещу безразличните по кафенетата. Затихна по много и Все очевидни причини. Съставянето на служебното правителство като клапан, умората, липсата на ясна цел и на посока на протестите, не появата на достатъчно категорични лидери, разцеплението и изпокарването на водачите, доколкото ги има.
Интелигенцията в голямата си част не припозна протестите като свои и не стана техен духовен водач. Разми се най-важното за какво все пак се борят протестиращите – срещу всичко и всички не става. Но най-главната причина е, че и протестите като всяко нещо се нуждаят от развитие. След площадния период, трябваше доста бързо, докато бе гребенът на вълната, да се стигне до организиране на хората, до формулиране на ясни, прости и възможни искания и начин за тяхното постигане. Вместо това се затъна в блатото на тоталното отрицание, удави се в удивителната каша от антикомунизъм и откровен антикапитализъм. Все по-често се повтаря, че на запад не разбирали българските протести. Как да им го обясним по-простичко – тотална неудовлетвореност и отрицание на живот по този начин, който се случва в България от над 20 години и липса на всякаква визия как да стане по-добре, без и най-добрата идея да се изкилифенчи и нагоди за партийната върхушка на Власт. Параграф 22 по български.
