Винаги съм мислил, че проблемът на множеството по площадите, пък и на цялото ни общество, е, че смътно се сеща за Гражданина на Женева, а още по-рядко за Обществения договор. Тъкмо така, Гражданинът на Женева, както назовава сам себе си Жан Жак Русо, ни е оставил една безценна, фундаментална книга, която мнозина цитират, но малцина са вникнали в смисъла й. „Общественият договор”, може да се твърди, е произведение, което възпитава граждани, което е в устоите на гражданското общество. И, ако все не успява да порасне нашето общество, въпреки празния шум, ако все не съумява да се превърне в гражданско общество, то е, защото никой не чете Русо, пък и не само него. Пролича си при оживените прения тези дни, закономерните прения около необходимостта от нов Обществен договор, какъвто у нас, като че ли, никога не е имало.
Така е било поне в най-новата ни история, макар че дебатът около Търновската конституция е впечатляващ, но въпреки това, в някаква мяра несериозен, заради липсата на подготвени хора. Що се отнася до законодателството, стъпило върху тази конституция, то е заимствано, досущ като нея, от близката или по-далечна чужбина, без обществена дискусия. Димитровската конституция пък ни бе натрапена, съвсем по комунистически, имаше декрети, вместо дискусия, а законите бяха такива, каквито трябваше да бъдат, според Сталин. И най-новата ни Конституция, въпреки баталиите около приемането й, не бихме нарекли Обществен договор, защото в онова революционно време дебатът, по-широкото обсъждане, бе невъзможен. Едва при последните вълнения, едва като се появиха заченките на гражданското общество, проблемът за Обществения договор стана особено актуален. Неизбежните прения, вече споменах, показаха че нашият възглед за Обществения договор е силно деформиран, изкривен, в годините на тоталитаризма. Някой вярно посочи през тия драматични дни, че представите ни за Обществения договор са вертикални, че ни карат да мислим, преди всичко и най-вече, за взаимоотношенията с властта. А начало на началата, разбира се, трябва да бъде погледът върху взаимоотношенията ни по хоризонталата, защото най-важното е да знаем не само какво ще искаме от управляващите. Гражданското общество, вече съм го изтъквал нееднократно, се състои от личности, хора изградили себе си, които защитават благоденствието си, които искат от държавата и управляващите да гарантират просперитета им. Така наречените „успешни хора”, прословутата средна класа, най-общо казано, е най-осъзнатата част от обществото, може би, ядрото на така нареченото гражданско общество. Класа на собственици и интелектуалци, със собствен бизнес и собствени идеи, това общество, като че ли, е най-подходяща среда за една широка дискусия, то изглежда, като че ли, най-продуктивно. А проблемът, големият проблем, който обединява всички, е какво искаме, за какво се борим, не сега, като сме на площада, в часа на недоволството, а изобщо, защото ни е нужен дългосрочен проект. Общественият дебат, който ще доведе до прекрояването на Обществения договор, е дебат пак около властта, преди всичко, разбира се, но е нов възгледът ни за властта. Гражданите, ако са дорасли да бъдат истински граждани, се домогват до властта, искат властта, за да управляват по-добре държавата след провала на политическата класа, затънала в корупция, безпринципност и тъпотия. Гражданите вече не са пасивни наблюдатели, не им стига и ролята на коректив, те искат властта, защото осъзнават че са и най-активната и най-креативната част от обществото. И все пак, липсват им знания, като че ли, липсва им опит, та не разбират, че е необходим някакъв период, който да им даде, осигури, подстъпите към властта, чрез промяна на законодателството. Повикът за нова Конституция и Велико народно събрание, повърхностно погледнато, изглежда съвсем оправдан, щом е налице такава необходимост, но всъщност, наместо да реши проблема, създава нови проблеми. Създаването на новата конституция би могло да се проточи, пък и няма гаранции, че ще е дело на гражданското общество, а не на компрометираната и безидейна политическа класа. Напротив, незабавните избори, за които пледират протестиращите, по-скоро ще опазят статуквото, наместо да разбият политическата конфигурация и донесат търсената промяна. Необходимо е, очевидно, нещо друго, някакъв междинен период, в който гражданите, преди всичко, да формулират ясно и категорично исканията си, а после се обединят около тези искания и ги защитят не с уличен шум, а превърнат в норма, правна норма. Това ще рече, общо взето, да изясним взаимоотношенията си по хоризонталата, докато прекрояваме Обществения договор, а чак сетне представим исканията си на властта, за да ги превърнем, с общи сили, в закони. Не за някакво съглашателство намеквам, нека поясня, а за взаимодействията на гражданското общество с новата власт, подменила компрометираните и корумпирани политически елити. Гражданите, които заемат някакви постове в някоя от властите, вече са управници, но това не ги превръща, разбира се, в някакво подобие на разкапаната политическа класа, която са подменили, това не ги лишава от гражданското им съзнание. Ако се стремим към промяна, ако искаме промяната, дотолкова мащабна, че да ни принуждава да пренапишем Обществения договор, след като сме го осмислили и по хоризонталата, и по вертикалата, ни са нужни нови, различни политици и управници. Надеждата, че тъкмо гражданското общество ще ни даде новите политици и новите управници е съвсем оправдана, но и съвсем подвеждаща, ако се замислим. Защото отново стигаме до стария, но непреодолян проблем, има ли го гражданското общество, изкристализирало ли е, или на площада отново са вечните кандидати на славата, вечните мераклии да властват, провалените политици и неуспешните политици, които отново мимикрират. Има ги, виждат се, разбира се, и новите, различните хора, но дали проумяха, че проблемът не е в свалянето на правителството, а в подмяната на политиките и политиците. И още, дават ли си сметка, че тъкмо те трябва да поемат тежката, непосилна отговорност, за подмяната на политиките и политиците, която едва ли ще е безболезнена. Лесно е да се скандира срещу олигархията, но тези хора, затирили се към властта, би трябвало да знаят, че олигархията, ако я има, трудно се разделя с парите си, а още по-трудно с властта си. Същото бих казал и за некадърната, но непримирима, политическа класа, навикнала да се разпорежда безпринципно със съдбите ни и да краде ненаситно. Общественият договор, освен всичко друго, трябва да спомогне решително и за преодоляването на този кръг от проблеми, като обезсили и олигархията и провалилите се, но непримирими политици. И, щом е тъй, гражданите трябва да издирят компетентните хора, истинските експерти, способни да създадат една по-добра власт и по-добра държава, а не да се опияняват, както е сега, от ентусиазма си! Разумът и знанията са ни нужни, не ентусиазма и екзалтацията, като пишем Обществения договор,който трябва да ни служи дълго…
Прекрояването на обществения договор
