Политическата палячовщина е нещо смешно, много смешно, но не ни разсмива, а натъжава. Не защото си даваме сметка колко пагубна е за държавата, а защото осъзнаваме, макар и подсъзнателно, доколко неспособни сме да излъчим истински лидери. И, което е още по-тъжно, доколко неспособни сме да направим правилния избор и да гласуваме доверие на точния човек. Тъкмо тази наша безпомощност вдъхновява множеството смешни, несъстоятелни личности, да се кундят неистово и да обайват с палячовщините си безпаметния електорат.
Безпаметен, казвам, електорат, т.е. все обидни епитети, защото комай всичко, свършено от нас в годините на демокрацията, е някак недомислено и недоправено. Политическата палячовщина не само вирее, но се множи, пък и пусна здрав корен в живота ни, заради неспособността ни да мислим и навика лесно да забравяме. Не се поучихме от никоя грешка, не се замислихме над провалите, които сами, заради несериозното си отношение, предизвикахме. Нямам намерение да обсъждам тук крайно несъстоятелните лидери и от СДС, и от БСП, заслужили с не един свой жест обществено презрение, но ще кажа, че ако те са смешни, ние сме още по-смешни, задето ги търпим. Не мога да си обясня, например, как и защо, наместо на всеобщо презрение, се радва на почитатели, разобличеният агент на ДС, който продължава да се преструва на пламенен демократ. Или очевидно продалият се социалист, да речем, обслужващ съвсем съзнателно идеологическите си противници, докато уж се бори за чистотата на партията. В цивилизованото общество, подобни индивиди, като онзи печално известен седесар, запалянко и конституционен съдия, или онази бивша прокурорка, прилична на провинциална учителка, получават присмеха на множеството и снизхождението на най-състрадателните.
У нас обаче, нерядко, те предизвикват нечие възхищение, което тутакси съпричастява и публиката към политическата палячовщина, превръща я в партньор на политическите палячовци. Подобно нелепо партньорство, трябва да се изтъкне, изтласква на гребена на вълната хора, които въпреки амплоато си на комедиен персонаж, се превръщат в лидери на общественото мнение. Класическият пример в това отношение, безспорно, е онзи неуспял естраден певец, актьор, поет и сценарист, чието поведение бе забавно, но не и респектиращо, а словата му още по-забавни и още по-лековати, но това не му попречи да получи една четвърт от гласовете в президентската надпревара. Поведението му, което много от анализаторите определиха като „кпоунско“, му донесе успех, а безотговорното плямпане бетонира успеха му, но това се случи, защото бяха премного „клоуните“ и сред почитателите му. Безотговорното плямпане, може смело да се каже, изобщо е най-същественият момент, като че ли, в нашенската предизборна кампания, а и съществен момент в политическата палячовщина, щом са смешни, много смешни, и лексиката, и жестовете, и персонажите. Много често става така, че човек, който би трябвало да предизвика единствено състрадание, заради глупостите, които изрича или върши, из-
веднъж се превръща, едва ли не, в народен трибун. Помните, надявам се, радетелят за ред, законност и справедливост, на който никак не подхождаше геройската поза, но бе възприеман, Бог знае защо, като герой. Не е за вярване, но и след като се направи за смях сам, доброволно, без чужда помощ, като първо уволняваше Бойко Борисов, а после сервилничеше направо неправдоподобно пред него, той не загуби най-върлите си почитатели. Цялата тази бутафория, случилото се с този герой на нашето време, не ще и дума, си е цял комедиен спектакъл, а не просто палячовщина, та може да се твърди, че политическата палячовщина често прераства в същински цирк. Имам предвид спектакъла, разбира се, незабравимата клоунада, която се вихри ежедневно в парламента, да речем, та кара шегаджиите да забелязват, че понеделник е скучен ден в София. Скучен, защото почиват и циркът, и зоологическата градина, и парламентът, та няма как да се поразтушиш, да се позабавляваш, да се посмееш! Да се посмееш, но през сълзи, ако си вникнал в родните политически реалности, ако си проумял, че това, което е смешно за чужденеца, е тъжно за нас. Дори случаите, в които изборът ни изглежда най-рационален, най-премислен, трябва с горест да признаем, той е абсурден, всъщност, същинска гротеска. Такъв пример е всеобщият, възторжен избор, на бившия и настоящ монарх Симеон Сакс-Кобург-Гота, за министър председател на републиката. Тук политическата палячовщина гравитира да гротеска, не защото е нещо смешен царят, а защото смешни сме ние, щом сме неспособни да разберем, че е невъзможно монархът да управлява успешно републиката, която го е изгонила немилостиво. Става въпрос тъкмо за гротеска, щом сме сътворили същински абсурд, безпрецедентен случай в световната история, щом сме поканили царя да управлява република. Цялата тази смехория отвежда към онзи лейтенант от колониалната армия, самообявил се за император Бокаса I в държава, която се зове Централна африканска република. В нашия случай обаче е още по-смешно, защото царят наистина е цар, а не самозванец, избран от заклетите уж републиканци и демократи съвсем съзнателно. А още по-смешно и още по-жалко е, че цялата тази невиждана и сякаш невъзможна бутафория не свършва с този невероятен избор, а е само първо действие на родната трагикомедия. Точно така, политическата палячовщина води не само до безброй превъплъщения, но и до жанрово многообразие, та гротеската прелива в трагикомедия. И си остава гротеска, все пак, щом избираме, след като сме се разочаровали от царя, не друг, а гавазина му, пък и вярваме неистово, че тъкмо той ще ни оправи. Политическата палячовщина, в този случай, може смело да се каже, достига неподозирани висоти, разигралият се спектакъл, без съмнение, отново е нещо безпрецедентно в историята. Разигралият се спектакъл, задължително е да се изтъкне, е неповторим и незабравим, преди всичко, заради изключителното актьорско майсторство на Бойко Борисов, но не бива да подценяваме и ролята на статистите, на масовката. Както в случай с царя, така и сега, непремерените и чак невероятни възторзи на политическите палячовци, все едно дали са публика, или сподвижници на вожда, постигат невероятно атмосфера. Родната трагикомедия, все още неизбистрена жанрово, но прозрачна за всеки що-годе мислещ българин, придобива мащаб, превръща се в национално събитие. И съдбоносно събитие, за жалост, чийто край е предизвестен и нещастен, но само за малцинството мислещи българи, способни да противостоят на политическата палячовщина. Не ме разбирайте погрешно, способни да противостоят на политическата палячовщина изобщо, не на Бойко Борисов, макар да е ярък, най-ярък изпълнител! Има и други като него, във всички партии, и по-талантливи, и по-характерни, които спомагат, колкото него, за да не секва никога циркът. Единствено мислещите българи, ще повторя, са способни да противостоят на политическата палячовщина, но колцина са те и дали им е позволено да се нарекат граждани? Въпросът е риторичен само наглед, щом „гражданите“ подскачат вкупом, скандирайки сакралната фраза: „Кой не скача е червен! “ Някой чужденец, не посланик, а непредубеден чужденец, вероятно, би видял политическа палячовщина в подобни жестове, може би?! А какво виждаме ние, знае само Бог, като че ли, щом се вихри, почти четвърт век, политическата палячовщина у нас и няма да спре сякаш никога…
Политическата палячовщина
