С безброй призиви ни заляха през последните дни – от „Оставка“, написано на стената, по време на концерта в София на Роджър Уотърс, до „Да станем по-човечни и да си подадем ръка!“ на Симеон Сакскобургготски. Покрай големите послания имаше и конюнктурни – като това на Михаил Миков, надяващ се ГЕРБ да изгради образ на сериозна дясна политическа формация в парламента. Което си е смешно, да искаш от Борисов нещо сериозно. Най-реалното в последното послание е думата „образ“. Да, ГЕРБ може и да се опита да си изгради по-сериозен образ, но не е ли вече къс но? А докато Миков демонстрираше „загриженост“ за ГЕРБ, то Първанов в прав текст каза, че БСП се нуждае от ново ръководство и от дълбоки идейни промени.
Това бе седмица на думите, на посланията, на призивите. Следващите дни ще са на действията. Но не на нормалните действия и решения, а за съжаление на бруталните – на насилието, на войната. Вместо да се заровят завинаги томахавките на войната, те политат за пореден път. Този път целта е Сирия. Утре ще е другаде… Но не е ли по-важен принципът? Гневът и отмъщението винаги са лош съветник, а последствията са много no-ужасяващи от престъпния повод – употребата на химическо оръжие. Отново, на преден план, вместо на сдържаност и човечност, вместо на мир и съгласие, ще бъдем свидетели на ужаса на войната…
Седмицата на посланията
