Смайващ поток от омраза и неприязън се излива в държавата ни дни наред. Млади и стари недоволстват и стачкуват против бежанците, рисуват едни ужасяващи картини, които само въображението им може да „роди“. В жалната си песен редят, че няма какво да правят бежанците в тази бедна държава, а да отиват към по-богатите. Привиждат им се нападения, кражби, разрушения, изнасилвания и т.н.
Същата, тази песен, през годините се пееше и против натовските войници, които като дойдат ще посегнат на незнам си кой. Песента се лее в различни краища в страната и против децата -сираци, които трябва да бъдат настанени в самостоятелни къщички в градските квартали, а не в познатите Домове.
Българинът обича да излива яда си против всички и против всеки, като се доверява сляпо на слухове.
Ако преди години нашите предшественици също така стачкуваха срещу бежанците от Македония и Източна Тракия и настояваха да бъдат прогонени, неканените извън българската граница, то, може би, повечето от нас нямаше да бъдат родени.
Парадоксът е там, че ние не искаме да помагаме на другите, но пък много искаме, като отидем в чужбина непременно да получим от техните социални помощи за безработица, за новородено дете и т.н. За да могат тук роднините ни да се хвалят на всеки срещнат, че децата му са много добре уредени.
Тези наблюдения социолози и психолози непрекъснато констатират и ще продължават да анализират, но какъв е този български душен комфорт, в който не само мразиш всички и всичко, но най-вече мразиш себе си. И дано да не е писано в страната ни да се случват конфликти и бедствия, защото тогава, май, тази песен няма да води класацията.
Омразата оглавява класацията
