Пет месеца не спират протестите пред Народното събрание, рестартирани с нова сила от ранобудните студенти, но губещи сякаш енергия и смисъл. Дори и на тези, които ги подкрепят, е ясна безплодността им заради липсата на алтернатива, защото безкрайното провеждане на избори няма да помогне на раздираната от непримиримо партийно разделение и омраза България.
Енергията и моралният им привкус, ако не е заплатен, са вдъхновяващи, тъй като всички разбираме, че така повече не може. Но болшинството от протестиращите няма отговор на въпроса: „А как да се продължи?“. Имам чувството, че те така и не научиха най-важния постулат на демокрацията, че трябва да се гласува. Защото ако утре има избори кого ще изберем?
Управляващите твърдят, че няма да подават оставка, защото така няма да зачетат гласа на избирателите. Колкото и да симпатизират на протестиращите дори и чуждите посланици им казват, че демократичните принципи изискват гласуване, а не сваляне на властта с протести. Въпросът е, че в тази непримирима ситуацуя, не се вижда изход, а властта разчита най-вече на това…
Политическо съзряване
