Неусмирими шегаджии, като американския писател ОХенри, понякога изричат жестоки истини, докато уж се глумят незлобливо с обичайните ни кусури. „Всеки шилинг в чуждия джоб – казва писателят, – той възприемаше като лична обида.” Той, в случая е произволен, неясен субект, но бихме могли, вярвам не се съмнявате, да отнесем тази странност на индивида към мнозина от нашите сънародници. Средностатистическият българин, би могло да се твърди, наистина, „възприема като лична обида“, не само „всеки шилинг в чуждия джоб”, но и всяка печалба на ближния. Тази печалба, каквато и да е тя, по принцип, е незаслужена, според всеобщото убеждение, плод е на далаверата, а не на силния и честен труд. От работа, знае от памтивека народът ни, се става гърбат, не богат! А за богатството, всеизвестно е и това, е нужен тарикатлък, не яки мишци. Въобще, ако народът ни гледа богатството и печалбата, като на гнусни, нечисти и непочтени гешефти, то е, защото у нас, действително, открай време, се е забогатявало с тарикатлък, не със силна работа.
Имали сме находчиви българи още по Турско и стават, въпреки робството, приказно богати и джелебкешаните, и бегликчийте, и йошурджийте. Българските чорбаджии са каста в Османската империя, истински нотабили, а каста са и тежките ни търговци, като братята Тъпчилеща от Калофер и братя Робеви от Охрид, или братя Евлоги и Христо Георгиеви от Карлово. Легенди се разказват за богатствата на чорбаджиите ни и направо не е за вярване, че Петко Доганов от Копривщица има толкова много, хиляди глави, едър рогат добитък, или че Руси чорбаджи от Жеравна има десетки хиляди овце. Инак, що се отнася до тежките ни търговци,техният капитал е по-понятен, те имат своите кантори във Виена и Манчестер, както и своите банки в Цариград или Букурещ. Това съсловие, на забогателите българи, пак ще кажа, е съсловие и на най-будните българи, които не жалят пари за народното възмогване, щедро даряват църкви и училища, а и управляват успешно общините. Това съсловие обаче е нелюбимо, оттогава, та досега, за няколко поколения нашенци, чийто промити от комунизма мозъци са неспособни да видят по-мащабно и осмислят по-задълбочено миналото ни битие. И, трябва да се признае, все пак, че комунистическите ни реакции са едно, а здравият разум, онази нашенска окатост, съвсем друго нещо. Ако наистина се вгледаме по-съсредоточено в миналото, непременно ще открием, че бързият и впечатляващ възход на длебкешаните или йошурджиите, е съвсем логичен, повече от закономерен. Всеизвестна истина е, че оттогава, та досега, овластеният българин, упълномощен от държавата, да събира данъците и, да речем, лъже жестоко, направо неправдоподобно, както нея, държавата, така и ближния си. И, за да запази, за опази позицията си, за да си гарантира кепелепира възможно най-дълго, този безимен или именит нашенец, е склонен на всякакви низости и ще е малко, ако кажем, че всеки негов жест ражда корупция. Заради такива подробности, сигурно, още Иван Вазов е забелязал, че вървим от развала към провала, а знаем още, че както и да ни въртя неспокойното ни време през вековете, по-различни не станахме. Такива си останахме, каквито се знаем, но каквито не признаваме, че сме: тарикати, дето ще се облажат всякак, всякога, одумвани от тарикати, дето мечтаят, като тях, да бръкнат в кацата с меда! Заради туй, именно, възприемаме като обида чуждия успех и чуждото имане, заради вродения си тарикатлък, пък и заради вродената си непримиримост. А известният белетрист О Хенри, разбира се, това не го е казал за нас, но приляга то и на нашенеца…
Само че друго, съвсем друго, исках да кажа аз, а този дълъг и предълъг предговор, слава Богу, си е съвсем на мястото, въпреки отнесеността ми. Тъкмо така е, колкото и абсурдно да звучи, защото исках да каже, че ще ми липсват ежедневните срещи с читателя. Покрай тях, покрай тези срещи, е смислен животът ми! А те, досещате се, вярвам, протичаха тук, все на страниците на този вестник, тръгнал непоколебимо към небитието. Здравей и сбогом! – казвам, все пак, защото ще отиде в небитието един вестник, но ще се роди друг, а моят диалог с читателя няма да секне. Това е надеждата ми и вярвам, че ако ми е необходимо това общуване, ако ми е насъщна нужда, все вълнува, поне мъничко, още някого. На него, на моя партньор, сегашен и утрешен, казвам: Здравей и сбогом! Защото е време за сбогуване, наистина, но дългата, черна нощ, няма да я има, хоризонта, ето, вече светлее и иде нов ден…
Здравей и сбогом!
