Отдавна беше листопадът.
Отдавна зимата подгизна.
Отдавна е протеза стара
за Пролетта- госпожица капризна.
Усмивката и – шепа пъпки,
косите и – реси върбови,
уханна е със първите си стъпки-
под стрехите зараждат се любови.
Гримирани са язвите от вчера,
(дъхът им даже беше болен).
Тъй пролетно прииждат ветровете,
че семето не хваща корен.
Очите ми са нежно заслепени.
От днес обличам новата си кожа.
Под струпеите- розова сетивност!
Май време е да скрия ножа…
Ваня Велева
