ОТШУМЯ Гергьовден, деня на храбростта, и като след гергьовски дъжд качулка, чукнах в гугъл да видя като как е разтълкувана думата „храброст“. Не е разтълкувана. Пише го черно на бяло.
Отворих си тълковния речник, там храброст е обяснена като проява на прилагателното храбър, пък то от своя страна е описано със синоними – „който проявява мъжество пред опасности и в борба; юначен, смел, сърцат, решителен“. Не че всичкото това не го зная, но съм свикнала да съм сигурна в значенията на думите. И в това, което се крие зад тях. Защото няма еднозначна дума, ей тъй, закована, без да предполага подтекст. Синонимите не се препокриват едно към едно, затова са синоними, сродни думи.
Във фолклора юнакът е винаги смел и храбър, какъв юнак ще е иначе. Героят е юначен, иначе няма да е герой, нали така. Всеки, който върши някакъв подвиг, е герой, юначина, храбрец, смелчага. Така излиза. Има си словосъчетания, дето просто си вървят едно с друго неотделимо. Нашите воини са храбри, народът ни е смел, битките ни са винаги решителни, а всички вкупом сме сърцати в труд и в бой, в труд и в бой… Оппа! Това е друга песен.
Сега ни трудът
ни е като песен,
ни животът
по-хубав от нея,
а под бой зависи какво се разбира. Щото в Раднево май още се побийват, че и попребийват, то само там да беше. Но в случая се визира бой за правда и свобода, за род и отечество.
„Велик е нашият войник“ е не само химн на армията, но и светата истина, погледнато исторически. Армията ни не е губила бойно знаме по страшните пътеки на военните конфликти, в които е въвличана. Не е губила битка. Войните са губени от държавниците, не от офицерите и войниците. Офицерска щерка съм и офицерска съпруга съм била. Живяла съм в „городок“, докато съпругът ми беше ЗКСЧ в Долна Митрополия. Да не го бъркате със ЗКПЧ, много е различна строевата от политическата част. И баща ми нямаше генералски пагони, за сведение на бръщолевците. Но армейските неща ги поназнайвам. Храброст, доблест, чест за мен не са кухи думи, ако и да се справям с речниците за по-голяма достоверност. За пред читателите, не пред себе си.
Едно време ни учеха в училище, че „в живота винаги има място за подвиг“. Не го разбирах особено, защото какъв подвиг е да тъчеш на 42 стана едновременно,
това си е просто
тежък физически
труд
Естествено – достоен за уважение. Пред всеки труд, щом е почтен и има своя принос за обществото, се покланям. Ако всеки си върши работата, както е редно, съвестно и отговорно, далеч ще стигнем. При положение че има работа. „Работиме много, работим от сутрин до здрач. Но хлеба е малко. Но хлеба не стига, деца.“ – нещо познато да виждате? Като да е писано оня ден. И хич не е парадно. Парадирането ни с високопарни думи за сила и могъщество не е парад на храбростта и достойнството.
Гледах го парада на 6 май. Прясната зелена боя на бойните машини не скриваше ръждата, прояждаща славната ни някога армия. Петте самолета, три от които прелетяха на връщане над блока ми, изтрещяха далеч по-безшумно от гнева ми, че по телевизията възторжено съобщаваха марките им, без да знаят точно какви са.
Струва ми се, дето АМ-30 не ще да сме имали на въоръжение, а пък МиГ-чето, дето трябва да му слагат полски двигатели и СУ-чкото, са страхотни машини, верно, ама всяка машина остарява – и технически, и морално. Та за летците ме беше страх, сериозно. Тяхното си беше чист подвиг. Карета от по 64 души преминаха плавно по площада, този път по неведоми съображения – в обратен марш, лично мое обяснение, защото самолетите излитаха от гражданския аеропорт и „предвид тежките метеоусловия“ нямаше как да направят заход.
Абе да вметна едно въпросче: Ако, недай Боже, се наложи да браним земя и небо български, ще се договорим да е само в слънчево време и удобен за излитане вятър, тъй ли? Не обвинявам редовия военен състав. Напротив, мисля, че във всеки един от тях е притаен духът на поручик Димитър Списаревски или на подпоручик Петър Бочев. Апропо то и небето сме си го дали вече под наем за чуждо ползва… пардон пазене. Стара е тази приказка, че който не храни своя армия, храни чужда. Нейсе, запуши я, ще цитирам Щастливеца. Без да ми е щастливо.
Храбростта има ли я още по земите български? Защото аз правя смислова разлика
между
храброст
и смелост
Храброст се проявява на бойното поле, в екстремни ситуации и тя винаги включва жертвоготовност в името на някоя кауза. Смелостта е проява също в екстремума, при бедствия, при аварии, при катастрофи, тогава, когато в един миг трябва да решаваш дали да протегнеш ръка за помощ към съседа или непознатия, без да се замисляш, че може и ти да пострадаш. Има, слава Богу, такива примери в настоящето ни – от Марио от Белоградчик до Мария от Стара Загора. От доброволците, потушаващи пожара на Витоша, до доброволците, спасяващи наводнена Мизия. Тези, които не се снимаха с новичките жълти гумени ботушки, широко ухилени пред телевизионните камери. Обикновените, дето, ако ги хванеше репортер или дописник, отговаряха уклончиво, че не вършат подвиг, а просто помагат. Най-човешкото нещо е да протегнеш ръка, за
да хванеш
ръката на друг
и да го извадиш
от стихийното бедствие, от застрашаващата живота и здравето му беда. В този смисъл – храбър народ сме. Най-вече защото продължаваме да живеем в България тук и сега. Живо геройство си е. Казват, че героят не е по-смел от останалите, просто е една минута по-смел. Та ще изтрае нашият народ, не му е първица да трае, не минути, а векове цели, но се държи здраво за корена си, стиска зъби и пои със сълзите си земята, та да осигури влага на този корен и да не му позволи да изсъхне. И това ако не е храброст, здраве му кажи. Кауза е оцеляването на България, лелеяна мечта е нейното достойно бъдеще, не щем да се превърнем в „отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик“, да ме прощават братята арменци, че заемам думите на поета, писани за тях, но силно отнасящи се и за нас.
Исторически доказано е, че при надвиснала заплаха българите се обединяват, тръгват напред на нож и нищо не може да ги спре. Не говоря за война, плюя си в пазвата да не ни сполети международното положение, просто метафорично гледам на нещата. Ако призова стани, стани, юнак балкански, от сън дълбок се събуди, то не значи на оружие, братя, в прекия смисъл. В преносния трябва да се стреснем и да си плюем на ръцете, да впрегнем ума си и да работим дружно за бъдещето си. Да не позволяваме да ни смели тежкото колело на битието, това е да сме смели. Сме ли? /24chasa.bg
Храбри и смели! Сме ли?
