Обикновено с определения като „решаващ“, „уникален“ и други подобни се спекулира и те постепенно се изпразват от емоционалното си съдържание. Предстоят ни обаче именно такива дни, решаващи. У нас предстои избор на едно от двете възможни решения на политическата криза, в която малко неочаквано за всички успяхме да се набутаме. И тук отново няма смисъл да жонглираме с думите: политическа ли е кризата, парламентарна ли е? Щом цялата държава се тресе от ставащото, значи е криза.
Кои са двете решения? Първото е да се върви към бързи предсрочни избори по схемата ГЕРБ връща мандата, БСП връща мандата, третата политическа сила (патриоти или реформатори) взима мандата и предлага правителство, но без подкрепата на ГЕРБ и БСП правителството не минава. И тук отново има два варианта. При първия вариант президентът Росен Плевнелиев бързо назначава служебен кабинет, който обаче „живее“ до 22 януари 2017 година, когато новозаклетият президент Румен Радев разпуска Народното събрание и назначава нов служебен кабинет. Играем си тоест на служебни кабинети и на „иди ми, дойди ми“, а на границата се трупат мигрантски тълпи, инфилтрирани от бягащи джихадисти. При втория вариант действащият президент бави топката до 22 януари, правителството в оставка си управлява дотогава, но няма морален ресурс да взима важни решения. Например, за употреба на достатъчна сила (разбира се, според закона) при отблъскване на масирана атака върху държавната ни граница. След това новият президент максимално бързо извършва описаните по-горе действия и насрочва избори за 26 март или 2 април 2017 година. При това редовно правителство можем да очакваме най-рано в края на месец април. Простата сметка показва, че предстоят поне пет месеца несигурност и управление на сковани от безпомощност правителства. Има и междинен вариант, при който Плевнелиев и Радев заедно правят кабинет и така се разминаваме с неприятната ситуация за 4-5 месеца да има два служебни кабинета. Но и тук основните опасности пред страната остават. Те впрочем остават при всички варианти.
Решението с бързи избори е естествено, демократично и по-честно към хората в нормална обстановка, но сега то крие много рискове. Но именно това решение на политическата криза се очертава като най-вероятно. И остава да се надяваме Бог отново да е българин.
Второто решение на политическата криза е третата политическа сила да предложи кабинет, който да бъде подкрепен от ГЕРБ. Парламентарната аритметика показва, че такъв кабинет ще мине със значително мнозинство, независимо от това, как ще гласуват БСП и ДПС. Двете партии, впрочем, разполагат общо с 68 депутати. До 30 ноември тази опция изглеждаше възможна. Именно тогава, в отсъствие на лидера на ГЕРБ и премиер на страната в оставка, парламентарната група на ГЕРБ заяви, че няма да подкрепи правителство, издигнато от този парламент. Повод за това стана популисткото заиграване на БСП и Патриотите с повишаването на минималната пенсия, без това повишаване да се отчита по-нататък в скалата на по-високите пенсии.
Докато обаче не стигнем до края на парламентарната въртележка, няма как да разберем дали това е последното решение на ГЕРБ и неговата 84-членна парламентарна група. А дали на кораба на ГЕРБ не е избухнал бунт на недоволните? Предстои скоро да разберем и това придава допълнителен драматизъм на местната политическа сцена. Която е важна част от глобалната.
Ако все пак това се случи, предстои да видим една парламентарна игра, наречена „управление на малцинството“. При нея правителство се формира от политическа сила, която е далеч от парламентарно мнозинство. Управлението обаче е под условие, а именно друга политическа сила осигурява необходимата парламентарна подкрепа, докато правителството осъществява програма, съгласувана между двете политически сили. Съгласуват се също и всички важни текущи решения, които правителството на малцинството трябва да вземе. Има и други подробности. Новото управление например не гони кадрите на предишното, които се намират на по-ниските етажи на властта. Или поне не гони всичките, както иначе е прието в тази част на географията.
Този синхрон в действията се гарантира от обстоятелството, че във всеки момент политическата сила, която е извън централната власт, може да оттегли подкрепата си и правителството да падне. Тази на пръв поглед неустойчива конструкция може да се окаже много трайна. В нашия случай това означава, че този парламент може и да дочака края на мандата си, който изтича през 2018 година.
Да видим сега какви са обективните, а не само чисто партийните, плюсове и минуси от едно управление на малцинството – било до есента на 2017 година, било до края на 43-тото Народно събрание.
Ако се формира кабинет на малцинството с мандат на Патриотичния фронт, можем да очакваме по-решителни действия по охрана на българската граница. Това хората масово го искат и властите не могат повече да симулират охрана на границата, а всички с очите си да виждаме увеличаващата се маса от нелегални мигранти, влезли в страната ни в нарушение на Закона за държавната граница и на Наказателния кодекс. По-общо, полза от едно такова развитие ще бъде запазване до известна степен на стабилността. Или поне отлагане на хаоса, който ще се предизвика от едни предсрочни избори в комбинация с масово нарушаване на границата и бунтове на мигранти. Недостатъци на такова управление ще бъдат слабата обществена подкрепа, очакваните боричкания за власт и загубата на доверие от страна на международните институции.
А нещата в тази област и за Европа общо, и за Италия, Гърция и България в частност, не отиват на добре. За капак, скоро в Италия ще има референдум и правителството вероятно ще падне, а на 4 декември в Австрия ще се произведат президентски избори с важни последствия. Защото последните такива избори през тази година, за срам на демокрацията, бяха касирани от австрийския съд. Облаците се сгъстяват и от все по-бързия ритъм на събитията в Ирак и Сирия. Както в. След падането на Алепо, Мосул и Ракка предстои не само мигрантски, но и откровено джихадистки натиск по външните европейски граници. А и без този нов натиск, в Европа вече е пълно с джихадисти и вероятно още по Коледа ще видим нови кървави атентати в големите европейски градове. За съжаление, българските също не са гарантирани. А и България вече беше обект на терористично нападение (атентатът в Сарафово), което вече явно сме забравили. Но не е само разгромът на джихадистките крепости в Ирак и Сирия и последващото внедряване на нови терористи в Европа, който създава огромна заплаха за Европа, а в перспектива и за САЩ. Има нещо много по-опасно. Предстои пряк сблъсък между турската и сирийската армии на сирийска територия, по-специално в района на доскоро неизвестния, но стратегически важен сирийски град Ел-Баб. А в този контекст, това означава сблъсък между Турция и Русия. Което пък е на крачка от война между натовска държава и Русия.
За да се избегне война НАТО-Русия, трябва в главната натовска държава САЩ да има стабилен президент, подкрепен от военния и политически елит на страната. Президент, който да удари по масата и да се разбере с руснаците. Както навремето се разбраха Кенеди и Хрушчов за Берлин и после за Куба и в резултат на това разбирателство светът още го има. За съжаление, такъв именно президент в момента няма. Президентът Обама вече влезе в ролята на „куцо пате“, а новият президент Тръмп не е консолидирал положението си и най-главното, не е встъпил в длъжност. Да не говорим, че опитите на някои сили в САЩ да отнемат победата на Тръмп могат да доведат до граждански сблъсъци.
А на всички, които не са доволни от българската изборна машина, ще напомня, че американците вече три седмици не са си обявили окончателните резултати от изборите. Ние тук го правим на третия ден. Те и през 2000 година близо 40 дни броиха многократно бюлетини и накрая Върховният им съд обяви Буш младши за президент. Какво после направи президентът Буш, е видно отвсякъде. Например в Харманли и на Лъвов мост в столицата, макар че това е най-малката от всички поразии.
В началото казах, че идват решаващи дни за България и за света. Каквото и да стане, ние трябва правилно да изиграем картите си. Най-малкото, България трябва да продължи да излъчва спокойствие и разум./Monitor.bg
За двете решения на политическата криза
