Докато военните колоси смело чертаят бъдещата карта на света, нашата страна се завърна там, където й бе мястото – в Европа. Това стана преди няколко години, ала върхът бе далечен и каменист, та ни отне твърде много години в усилия и пот. В такива случаи народът ни казва: „По-добре късно, отколкото никога!“. Това също е една от поредните „мъдрости“, която често употребяваме напразно… Защото един ли път сме се „пъхали“ там, накъдето въобще не е трябвало дори да поглеждаме. В случая с ЕС не е така, нямахме друг път, а и самият Съюз се нуждаеше от вярна“външна“ граница. Що се касае до вярност, на българите може да се разчита докато са в съюз. Започнат ли да веят обаче силни световни ветрове, не знаеш кой път ще хванат. Засега пътят е верен, ала труден. В рамките на ЕС ние преживяваме с десетина пъти по-малки заплати, отколкото нашите партньори. Поминъкът за българите в отечеството им е кът.
Една страна, която се е съвземала след войни от тежкия труд на селянина, днес внася домати и картофи от съседни нам страни. Което може би не е беда, но къде е българското селско стопанство? Къде са българските млади селяни! Ние дори не знаем с какъв човешки ресурс разполагаме и какво ни чака, ако кризата се окаже, пази Боже!, дълга и неудържима. Без да се изпада в паника, трябва да погледнем смело истината в очите. А тя е доста страшна, поне на този етап. Хората по улиците показват това и с облеклото си, и с мрачното си настроение…
