Много ми харесват знаещите всичко. Когато бях дете, те ми казваха: „Няма бог. Има само материя. Вярвай в това. Щастието и комунизмът идват.“ Казваха още „Учението за комунизма е всесилно, защото е вярно“.
Сега знаещите всичко казват друго: „Има Бог. Дойде свободата. Комунизмът беше заговор на шайка мошеници. Щастието идва, само го дръж.“
Аз знам, че щастието и свободата не са доктринерски прерогатив. По-сложно е. Както и че нещата ги има или няма без голяма зависимост от внушенията на внушителите. Затуй не бързам да вярвам.
За това се присетих, докато слушах и гледах напоителните синтези и преразкази по повод отминалия 10 ноември и 30-годишнината му. Ония, първите, очевидно ме работеха, бях го разбрал още като дете. Тези също нещо ме работят, мисля днес. Вероятно работят и себе си. Няма как нещо да е било обикновен заговор на шайка злосторници, крадци и превратаджии, пък да срути цели империи и държави, и да направи други на тяхно място.
Но защо стана? Че ако „всяка власт е от Бога“, значи Му е била угодна и комунистическата такава? Но как може? И ако беше само преврат и заговор на шайка, биха изловили шайката самите граждани. Тогава не би имало ни 7 ноември, ни 10-и. Толкова ли пък сладко са излъгали цели милиони един брадат немски евреин и един плешив руски болшевик? Кой нормален и смислен човек би го допуснал?
Имам приблизителен отговор, но сега ще разкажа малко селска история, а отговорът – накрая.
Веднъж един професор, приятел на родителите ми (лека му пръст, почина вече), ме помоли да го откарам с автомобила си до видинското село Коста Перчово. Човекът имаше край селото един-два декара лозе и го поддържаше. Аз пък се възползвах от случая да ловя риба в местната рекичка. През последните си години той си гледаше лозенцето – копаеше, връзваше и пръскаше. Иначе живееше в София. Грозде почти не виждаше – преходното време беше направило хората много бедни, а крадливи има винаги. Все му обираха гроздето недозряло. Това не отказваше професора. Беше методичен, прибран човек. Преди да поработи, си окачваше ризата и панталона на близката круша и си нахлузваше вехти дрешки. След работа се измиваше в рекичката, дълго се сресваше и отново обличаше ризата и панталона. Винаги перфектно изгладени, между другото.
– Защо гледаш това лозе, чичо Данчо, като все го крадат? – питах.
Професорът махваше с ръка:
– „Прави каквото трябва, да става каквото ще“ – цитираше ми Толстой. Или по-вероятно – император Марк Аврелий казал: „Прави каквото трябва и ще бъде така, както е отсъдено“.
Рекичката лете едва църцореше. Повече вода имаше във вировете; аз хващах, не че не хващах. Ала малко ме досрамяваше от леснината. Рибите нямаше къде да отидат в сушата, бяха гладни и кълвяха все едно искат да се измъкнат от възтоплата вода, дори с цената на смъртта.
Затова улавях колкото за вечеря и спирах, макар с усилие. Тези тука същества, мислех си, нито могат да се превърнат в птици и да отлетят другаде, нито в духчета, които нямат нужда от храна. Ограничени са от вира, жегата и биологията. Нямат избор. Аз имах избор – да изловя всичко във вира, или да не ловя нищо. Не съм ни светец, ни ненаситник, та избирах компромисното – да хвана колкото за вечеря.
Що е движило обаче избора на братята Коста и Перчо, излезли партизани и загинали в бой с полицията – единият на 20, другият на 25 години? Селото все още носи тяхното име впрочем. Били синове на най-заможния човек в селото – чорбаджията. Искал човекът да ги изучи, да му наследят имането. Пък те се научили от даскалите на комунизъм. (Тъкмо учителите са били най-активните разпространители на новата идеология, пише протойерей Йордан Попов в спомените си за Септемврийското въстание.)
Да избереш небитието, разкъсан от бомба, пред това да наследиш на тейка си нивите и имотите – ще да си или много глупав, или много обсебен, мисля аз.
Ала кой праща обсесиите? Как изобщо успяват те?
Според мен тази е дошла от непоколебимото убеждение, разпространяващо се като зараза, че управляващите този свят вече не стават. Че вече не могат да носят тежестта на управлението, а са се фиксирали върху съпътстващите това управление привилегии и екстри. Тоест без Световната война, наречена Първа по-сетне, не би имало такъв разцвет на комунистическата идеология. Войната е била радикалната обсесия, овладяваща масово съзнанията, ошашавени от адската жега на милионите жертви. Така и така сме риби в пресъхващ вир, отзад те подкарват към смъртта, ала и отпред е тя, мислели са вероятно те. Когато няма накъде – има бунт. Не може този свят да е разумен, нито тези, които го управляват, да са разумни, щом стигнахме до такава общочовешка кланица. Това са усещали и най-простите.
Е, винаги се намира някой, който да каже – аз знам как да оправим нещата.
Не че и той няма да падне в обсесията на привилегиите и екстрите. Не че и той няма да почне да предпочита гроздето, а не пръскането и връзването – така са устроени повечето човеци.
Още Толстой впрочем е предупреждавал за утопията на комунизма. Че нали тези, казвал той на млади чешки социалисти – нали тези, които ще управляват работите, когато вашата идея успее, ще имат изкушението да заграбят лъвския пай?
Ама ние ще турим за управленци най-честните, казвали му младите хора.
Хе, че кой ще ги намери тия най-честни? – отвръщал старецът. – Само честни могат да изберат най-честни. Ако бяха всички честни, нищо не би трябвало да се променя.
Преходът продължава, с други думи./SEGABG.COM
